Астарита не беше щастлив, от всичко видяно неговото нещастие винаги ми е изглеждало най-пълното и непоправимото, защото не бе причинено от външно обстоятелство, а от собствената му неспособност или вътрешна недъгавост, които така и не си изясних. Когато не ме караше да му разказвам за професионалните си познанства, обикновено коленичеше пред мене, слагаше глава в скута ми и понякога по цял час не помръдваше. Аз трябваше само от време на време леко да го погалвам по главата, точно както правят майките с децата. Понякога той простенваше, а може би и плачеше. Никога не съм обичала Астарита, но в онези моменти изпитвах съчувствие, защото разбирах, че страда и никакъв лек не може да облекчи болката му.
Той говореше с изключителна горчивина за семейството си: за съпругата, която мразеше, за дъщерите си, които не обичаше, за родителите си, които бяха направили тежко детството му и още неопитен го бяха принудили да сключи катастрофален брак. За професията си почти не намекваше. Само веднъж с особена гримаса рече: „Из къщите има толкова полезни предмети, макар и мръсни. Аз съм кофа за смет, в която хвърлят боклуците“. Но, общо взето, впечатлението ми бе, че смяташе професията си за напълно почтена. Той имаше силно развито чувство за дълг и доколкото схванах от посещението си в министерството, а също от някои негови приказки, беше образец на усърден, потаен, проницателен, неподкупен и суров служител. Макар че работеше в политическата полиция, открито си признаваше, че нищо не разбира от политика: „Аз съм едно от колелцата на механизма — подхвърли един път, — нареждат ми и изпълнявам!“
Астарита желаеше да се срещаме всяка вечер, но освен че бях решила да не се обвързвам с никого, имаше и друго — с тягостната си сериозност и странности той ме отегчаваше и ме поставяше в неудобно положение; и въпреки че го съжалявах, не можех да сдържа искрената си въздишка на облекчение винаги когато се разделяхме. Заради това се стремях да го виждам рядко, не повече от веднъж в седмицата. Естествено, тези непълноценни отношения допринесоха да се съхрани ненаситна и силна страстта му към мене; навярно, ако бях приела да живея с него, както непрестанно ми предлагаше, той постепенно щеше да свикне с присъствието ми и накрая щеше да ме види такава, каквато в действителност бях — бедно момиче като толкова други. Астарита ми даде номера на телефона, който стоеше на бюрото му в министерството. Номерът беше секретен, знаеха го само началникът на полицията, шефът на правителството, министърът и няколко други важни личности. Когато телефонирах, веднага отговаряше, но щом разбереше, че съм аз, ясният му и спокоен допреди секунда глас заглъхваше и започваше да заеква. Наистина ми беше покорен и подчинен като роб. Помня, че веднъж малко разсеяно го погалих по лицето, без да ме е молил. Той веднага сграбчи ръката ми и я целуна с жар. По-късно няколко пъти ме е молил спонтанно да повторя милувката, ала на чувствата не се заповядва.
Често, както казах, нямах желание да изляза на улицата да търся мъже и оставах вкъщи. Не ми се стоеше с мама, защото, макар между нас да имаше нещо подобно на споразумение за мълчание по въпроса за моя занаят, накрая разговорът — неловък и двусмислен, все се завърташе около него, пък аз предпочитах да не разговарям така, а направо, без заобикалки. Затварях се в стаята си, предупреждавах мама да не ме безпокои и се опъвах на леглото. Спалнята ми гледаше към двора и през затворения прозорец отвън не се чуваше почти никакъв шум. Подремвах малко, после обикалях стаята, вършейки някоя дребна работа — пренареждах предметите или бършех праха по мебелите. Така залисана, мислите ми оставаха насаме със себе си. Размишлявах все по-задълбочено, накрая преставах, стигнала до извода, че се погубвам, живеейки в лутане.
В часовете на усамотяване винаги настъпваше момент, в който ме обхващаше силно смущение и ми се струваше, че внезапно, със смразяваща проницателност, пълно и от всички страни виждам себе си и живота си. Нещата, които правех, се раздвояваха, губеха смисъла си и просто се свеждаха до абсурдни и неразбираеми привидения. Казвах си: „Често водя тук някой мъж, който, без да ме познава, ме е чакал в нощта, преплели тела, се борим в леглото като неприятели, после той ми дава напечатана цветна хартийка и на следващия ден аз я разменям за храна, дрехи и други подобни неща“. Но тези уточнения бяха само първата крачка по пътя към още по-голямото объркване. Те ми служеха, за да освободя душата си от вечно дебнещата я присъда заради начина, по който си изкарвах хляба, а същевременно ми представяха самия занаят като простичка система от действия, напълно съответстваща на обикновените занаяти. Сетне далечен градски шум или изпукването на мебел в моята стая придаваха неразбираем и почти абсурден смисъл на моето присъствие. Казвах си: „Аз съм тук, но бих могла да бъда и другаде… бих могла да се родя преди или след хиляда години, да бъда негърка, русокоса, старица или дете…“