Мислех си, че съм излязла от безкраен мрак, но скоро ще вляза в друга необятна тъмнина и краткият ми преход ще бъде съпътстван само от празни и случайни действия. И тогава разбирах, че това, което ме потискаше, не се дължеше на нещата, които вършех, а на голия факт, че съществувам, нито лошо, нито добре, а само болезнено и безсмислено.
Това объркване ме караше да настръхвам от страх, разтрепервах се силно, усещах как косите ми се изправят и ми се струваше, че внезапно стените на къщата, градът, дори светът изчезват и аз се озовавам без опора в празно, черно и безгранично пространство и при това блуждая в него точно със собствените си дрехи, спомени, име и занаят. Едно момиче, наречено Адриана, висящо в нищото. Струваше ми се, че нищото е тържествено, ужасно и непонятно, но най-потискащото бе, че си представях себе си сред него, и то именно с поведението и външността, с които вечер се появявах в сладкарницата, където ме чакаше Джизела. Не ме утешаваше мисълта, че другите се движат и постъпват също тъй несериозно и неуместно сред окръжаващата ни празнота. Само се изненадвах, че не го забелязват, не споделят наблюденията си, изобщо рядко говорят за това, както става, когато много хора едновременно открият някакъв факт.
В такива моменти ми се дощяваше да падна на колене и да се моля, може би по-скоро заради навиците, останали от детството, отколкото напълно съзнателно. Не се молех с думите от традиционните молитви, които поради душевния ми смут ми се виждаха твърде дълги. Хвърлях се на колене тъй стремително, че понякога краката с дни ме боляха, и кратко, високо и отчаяно повтарях: „Исусе, имай милост към мене!“ Не беше същинска молитва, а почти магическа формула, с която целях да разсея ужаса си и да се върна в познатата действителност. След като неудържимо бях викала колкото ми глас държеше, задълго се унасях, скрила лице в ръцете си. Накрая усещах, че вече не мисля за нищо, отегчавам се, въобще съм си предишната Адриана и се намирам в стаята си; докосвах тялото си едва ли не невярваща, че отново е реално и непокътнато, изправях се и тръгвах към леглото. Чувствах се крайно изтощена и изтръпнала, сякаш бях се търкаляла по каменлив сипей, и мигновено заспивах.
Тези душевни състояния не оказваха никакво влияние върху обичайния ми живот. През останалото време аз продължавах да бъда все същата Адриана, с непроменен нрав, която приемаше срещу пари мъже вкъщи, дружеше с Джизела и разговаряше за незначителни неща със собствената си майка и другите хора. Понякога се чудех как е възможно да съм толкова различна насаме със себе си и в отношенията с околните. Не се заблуждавах, че единствено аз изживявам тези тъй мъчителни и отчайващи чувства. Мислех, че се случва на всеки поне по веднъж на ден да осъзнае как собственият му живот се свежда до някакъв мъчителен абсурд. Но осъзнаването нямаше външни прояви. Също като мене хората излизаха от домовете си, движеха се наоколо, искрено играейки фалшивите си роли. Тази мисъл затвърждаваше убедеността ми, че всички до един, без изключение, са достойни за съчувствие ако не за друго, поне защото живеят.
Втора част
Първа глава
С Джизела вече станахме по-скоро съдружнички, отколкото приятелки. Вярно, не се разбирахме по въпроса кои места да посещаваме — тя харесваше повече ресторантите и луксозните заведения, а аз — по-евтините кафенета или направо улицата, и поради разликата във вкусовете решихме да се споразумеем така: подред взаимно да се придружаваме на предпочитаните от всяка места. Веднъж, след като безрезултатно бяхме вечеряли в ресторант и се прибирахме вкъщи, забелязах, че една кола ни следва. Предупредих Джизела, защото можехме да рискуваме и да ги оставим да ни заговорят. Същата вечер тя беше в отвратително настроение — наложи се напразно да плати вечерята си, а от известно време бе доста притеснена материално. Отговори ми грубо: „Върви ти, колкото до мене… аз отивам да спя“. Междувременно, доближила тротоара, колата бавно се движеше край нас. Джизела вървеше от вътрешната страна, а аз — откъм улицата. Хвърлих бегъл поглед и видях, че вътре има двама мъже. Тихо попитах Джизела: