— Как да постъпим? Ако не дойдеш, аз се отказвам.
Много ядосана, тя на свой ред косо погледна към колата и изглежда се поколеба. После рече:
— Няма да дойда. Върви ти… Какво, страхуваш ли се?
— Не, но без тебе няма да ида.
Тя поклати глава, хвърли още един поглед към следващия ни на крачка автомобил, после сякаш изведнъж се примири и отвърна:
— Добре… Обаче се преструвай, че нищо не забелязваш, ще протакаме… Тук, на булеварда, не ми е приятно.
Изминахме още петдесетина метра, следвани от колата, после Джизела свърна зад ъгъла и поехме по тесния тротоар на някаква тъмна и неудобна пресечка край стара стена, облепена с афиши. Чухме колата също да завива по уличката и след това големите й фарове ни обляха със сноп бяла светлина. Спряхме се до влажната стена с избелели и изпокъсани афиши, сякаш светлината бе ни разсъблякла и приковала там. Ядосана, Джизела тихо ми каза:
— Що за обноски са това? Не ни ли огледаха достатъчно на булеварда?… Още малко и си отивам вкъщи.
— Не, недей — бързо я помолих. Сама не знам защо, имах огромно желание да се запозная с мъжете в колата. — Какво ти пука? Всички правят така.
Тя вдигна рамене, в същото време светлината на фаровете описа кръг, изгасна и колата спря пред нас до тротоара. Шофьорът подаде навън приятната си руса глава и със звънлив глас рече: „Добър вечер!“
— Добър вечер — сдържано отвърна Джизела.
— Къде сте тръгнали така самички? — продължи той. — Може ли да ви правим компания?
Независимо от ироничния му тон на човек, уверен в духовитостта си, фразите бяха традиционни, стотици пъти ги бях чувала. Все тъй сдържано, Джизела отговори:
— Зависи.
И тя винаги говореше едно и също.
— Е, хайде — настоя мъжът от колата, — от какво зависи?
— Колко смятате да ни дадете? — попита Джизела, като се доближи до колата и опря ръка на вратата й.
— Колко искате?
Джизела каза сумата.
— Скъпи сте — изстреля онзи. — Наистина сте скъпи.
Но изглеждаше склонен да приеме. Приятелят му, чието лице не виждах, се наведе и му прошепна нещо на ухото, но русият вдигна рамене, обърна се към нас и добави:
— Добре… Качвайте се.
Приятелят му слезе, седна отзад, отвори вратата откъм моята страна и мълчаливо ме покани да се кача. Джизела седна до русия. Той се обърна към нея и попита:
— Сега къде отиваме?
— У Адриана — отвърна тя и каза адреса.
— Чудесно! — възкликна русият. — Отиваме у Адриана!
Обикновено, когато се озовавах с непознати мъже било в кола, било другаде, мълчах и стоях неподвижно, изчаквайки ги те да предприемат нещо или да заговорят. От опит знаех, че са нетърпеливи да вземат инициативата и нямат нужда от никакво окуражаване. И тази вечер нито говорех, нито помръдвах, докато колата се движеше по улиците на града. От съседа ми, който според разположението на местата в колата се очертаваше като мой любовник за същата нощ, виждах само дългите слаби и бели ръце, поставени на коленете. Той също не разговаряше, не мърдаше и главата му бе назад в мрака. Помислих, че е плах, и внезапно изпитах симпатия към него: била съм неуверена и всяка боязливост ме вълнуваше, защото ми напомняше какво съм представлявала, преди да се запозная с Джино. Джизела обаче приказваше. Беше й приятно, докато има възможност, да разговаря с любезно безразличие точно като дама в компанията на мъже, които я уважават. В един момент я чух да пита:
— Ваша ли е колата?
— Да — отвърна компаньонът й. — Още не съм я заложил. Харесва ли ти?
— Много е удобна — лекомислено рече тя, — но предпочитам ланча. Те са по-бързи и возят по-меко. Моят годеник има ланча.
Беше вярно, Рикардо имаше ланча. Само че той никога не е бил годеник на Джизела и от доста време двамата вече не се срещаха. Русият почна да се смее и каза:
— Твоят годеник сигурно има ланча на две колелета.
Джизела беше докачлива и от най-малката подигравка се обиждаше. С възмутен тон тя попита:
— Я кажете за какви ни вземате?
— Не знам… Вие ми кажете какви сте — отговори русият. — Не бих желал да правя погрешни стъпки.
Друга фиксидея на Джизела беше да се представя пред случайните си любовници за нещо, което не е: балерина, машинописка, възпитана госпожица, без да си дава сметка, че тези й претенции изобщо не се съгласуваха с факта, че с лекота позволява да бъде спряна и заговорена и моментално поставя въпроса за парите.