— Ние сме балерини от групата на Качини — важно рече тя. — Не сме свикнали да приемаме поканите на първите срещнати… Тази вечер се разхождахме, защото трупата ни още не е свикана… Аз дори не исках да приема… но приятелката ми настоя, твърдейки, че имате вид на изискани хора… Ако годеникът ми научи, тежко ми!
Русият пак се засмя:
— Ние наистина сме много изискани, а вие сте две проститутки от улицата. Какво лошо има?
За първи път съседът ми се обади и спокойно каза:
— Престани, Джанкарло!
В края на краищата беше истина, но ми ставаше неприятно, когато чувах да ме наричат така и особено заради злобната преднамереност, която прозираше в думата, ала нищо не казах. Джизела възрази:
— Първо на първо, не е вярно… и второ, вие сте простак.
Русият замълча, но веднага намали скоростта и спря колата до тротоара. Бяхме на малка, пуста, слабо осветена улица с два реда къщи отстрани. Русият се обърна към Джизела:
— Ами ако те изхвърля от колата?
— Опитайте — отговори Джизела и се дръпна назад. Беше много войнствена и не се страхуваше от никого.
Тогава моят съсед се наведе към предната седалка и видях лицето му. Беше с нежна мургава кожа, разрошени коси над високото чело, с големи, тъмни и бляскави очи, остър нос, извити устни и грозна хлътнала брада. Бе много слаб, адамовата ябълка на врата му бе силно изпъкнала. Категорично, но струва ми се, без раздразнение и сякаш равнодушно, като страничен човек, който доброволно се застъпва за нещо, което не го засяга и вълнува, той каза на русия: „Ще престанеш ли, или не?“ Гласът му не беше много силен и плътен, навярно лесно преминаваше във фалцет.
— Ти какво общо имаш? — попита другият, като се обърна. Тонът му обаче беше особен, като че ли вече се разкайваше за проявената грубост и намесата на приятеля му не го дразнеше.
Мъжът до мене продължи:
— Що за държание? Дявол да го вземе!… Поканихме ги, довериха се и тръгнаха с нас, а ние ги нагрубяваме. — Той се обърна към Джизела и с властна вежливост добави: — Не му обръщайте внимание, госпожице, вероятно е пийнал повече… Уверявам ви, че не искаше да ви обиди.
Русият като че не бе съгласен, но другият го възпря, като хвана ръката му и решително настоя:
— Казах, пил си и не си възнамерявал да я обиждаш… А сега да тръгваме.
— Не съм дошла, за да ме нагрубяват — с несигурен глас започна Джизела. И тя изглеждаше благодарна на мургавия за намесата му.
Той незабавно потвърди:
— Разбира се, никой от нас не иска да бъде нагрубяван… Разбира се.
Русият ги зяпаше глупаво. Имаше червеникаво лице с неравномерни подутини като от натъртване, кръгли синкави очи и голяма червена лакома и отпусната уста. Той изгледа последователно приятеля си, който любезно потупваше Джизела по рамото, сетне нея и внезапно избухна в смях:
— Честна дума, нищо не разбирам! — възкликна. — Къде сме? Защо се караме? Дори не помня как започна… Вместо да се веселим, се караме! Честна дума, полудели сме… — Той се смееше от сърце и през смях се обърна към Джизела: — Хайде, хубавице, не ме гледай злобно… всъщност ние сме създадени един за друг.
Тя опита да се усмихне и отвърна:
— Всъщност и на мене ми изглеждаше така…
Смеейки се колкото му глас държи, русият звънливо продължи:
— Аз имам най-добрия характер на света, нали Джакомо? Аз съм добродушен човек, трябва само да знаеш как да ме подхванеш, това е всичко. А сега ще ме целунеш ли? — той се наведе и обви с ръка кръста на Джизела.
Тя поотдръпна лице и рече: „Почакай“. Извади носна кърпичка от чантата, изтри червилото от устните си, после разкаяна го целуна шумно. Докато го целуваше, русият смешно размахваше ръце, преструваше се, че се задушава, и се олюляваше. Бързо се отдръпнаха един от друг и с припрени движения той запали колата:
— На добър час! Кълна се, че отсега нататък повече няма да ви дам повод да се оплачете от мене. Ще бъда много сериозен, много фин, много изтънчен. Упълномощавам ви да ме ударите по главата, ако не се държа добре.
Колата потегли.
През останалата част от пътуването той продължаваше да говори, като се смееше високо, жестикулираше и дори понякога ни излагаше на опасност, пускайки волана. След кратката си намеса моят компаньон отново се скри в сянката и млъкна. Изпитвах силна симпатия и остро любопитство към него и сега, след толкова време, разбирам, че в онзи миг съм се влюбила в Джакомо или поне съм започнала да му приписвам всичко, което обичах и което винаги ми е липсвало. В края на краищата любовта изисква цялостност, тя не е просто задоволяване на сетивата, освен това аз все още търсех съвършенството, което по едно време ми се струваше, че съм открила у Джино. Може би за първи път в живота си, не само откакто бях захванала занаята, срещах такъв мъж, имам предвид с такива обноски и тон. Вярно е, че в известен смисъл дебелият художник, при когото бях започнала да позирам, приличаше на него, ала той бе по-въздържан и самоуверен, но всъщност, стига да бе пожелал, щях да се влюбя в него. Макар и по различен начин, тонът и държанието на моя компаньон пробудиха в душата ми същите чувства, които бях изпитала при първото си посещение в дома на господарите на Джино. Както тогава редът, луксът и чистотата особено ми харесаха и си помислих, че си заслужава да живееш единствено ако имаш подобна къща, така и сега неговият глас, вежливост, разумни действия и онова, което те предполагаха, ми вдъхнаха някаква увереност и страстно влечение. Същевременно изпитвах силно чувствено желание незабавно да бъда погалена от ръцете му и целуната от устните му и съзнавах, че неизвестно кога у мене се е създала една пламенна и неописуема смесица от някогашните стремежи и настоящата наслада, която е присъща на любовта и безпогрешно разкрива зараждането й. Много се страхувах да не би той да не забележи чувствата ми и да ми се изплъзне. Водена от страха, протегнах ръка към него и се опитах да го накарам да я стисне. Под пръстите ми, които несръчно опитваха да се промушат и преплетат с неговите, ръцете му останаха неподвижни. Смутих се, не исках да си отдръпна ръката, но в същото време, несрещнала взаимност, съзнавах, че трябва да го сторя. После колата, рязко завивайки край ъгъла на някаква улица, ни подхвърли един към друг, аз се престорих, че губя равновесие и отпуснах глава на коленете му. Той се сепна, но не се отмести. С удоволствие усещах как колата се движи, затворих очи и както правят кучетата, проврях лицето си в дланите му, раздалечих ги, целунах ги и се помъчих да ги плъзна по лицето си като сърдечна и спонтанна ласка, за която жадувах. Съзнавах, че съм си изгубила ума и се чудех как е възможно няколко учтиви думи толкова силно да ме развълнуват. Той не откликна на унизително изпросената милувка и след малко си отдръпна ръцете. Почти веднага колата спря.