Възкликнах живо:
— Точно за това си мечтая!
— Браво — каза той, — а сега се понаклони към бедрото… да.
Художникът по свой начин ме обичаше и може би, ако беше останал в Рим и бях продължила да му се доверявам, сигурно щеше да ми даде добри съвети и толкова неща нямаше да се случат. Той непрекъснато се оплакваше, че картините му не се купуват и впоследствие се възползва от възможността да замине окончателно за Милано, където бяха подготвили изложба от негови творби. Продължих да работя като модел, както беше ме посъветвал. Но другите художници не бяха тъй любезни и сърдечни и аз не бях склонна да им говоря за живота си. Един въображаем живот, изтъкан от мечти, стремежи и надежди, защото в споменатия период не ми се случваше нищо.
Втора глава
Продължих да работя като модел, макар мама да роптаеше, защото смяташе, че печеля крайно недостатъчно. По онова време тя непрекъснато беше в лошо настроение и въпреки че не споделяше защо, разбирах, че главната причина за недоволството й съм аз. Тя беше заложила на моята външност, която трябваше да ни донесе някакви успехи и късмет, работата ми на модел за нея винаги е била само първото стъпало, след което, както обичаше да казва, от нищото трябваше да стане нещо. Като виждаше обаче, че си оставам бедна, се огорчаваше и едва ли не озлобяваше към мене, сякаш заради скромните си постижения с измама съм й отнела сигурна печалба. Естествено, не го заявяваше, но с груби думи, въздишки, меланхолични погледи и подобни плитки хитрости ми даваше да го разбера. Държанието й към мене напомняше продължително отмъщение и тогава проумях защо немалко момичета, измъчвани по сходен начин от амбициозните си и разочаровани майки, накрая някой ден бягат от къщи и се отдават на първия срещнат, само и само да не понасят повече този тормоз. Явно мама постъпваше така, поради силната й обич към мен, но това ми приличаше на отношението на някои към кокошката, която харесват, докато им снася яйца, ала престане ли, почват да я опипват, да я оглеждат критично и да пресмятат дали няма да е по-изгодно да я заколят.
Колко търпелив и невеж е човек, докато е млад! Водех ужасен живот, но не си давах сметка. Всички пари, които получавах за дългото, изтощително и скучно позиране в ателиетата, давах до стотинка вкъщи и времето, през което не стоях гола, премръзнала и с болки по тялото, за да ме скицират и рисуват, прекарвах пред шевната машина, с превит гръб и поглед, впит в иглата, за да свърша част от мамината работа. Нощта ме сварваше над машината, призори ставах, защото ателиетата бяха далеч и позирането започваше твърде рано. Преди да отида на работа, си оправях леглото и помагах на мама да изчистим къщата. Наистина бях неизтощима, покорна и способна да търпя и същевременно всякога ведра, весела и спокойна, без завист, злоба и ревност в душата, и най-важното — сърцето ми бе изпълнено с безпричинна нежност и признателност, които са най-хубавото нещо на младостта. Сякаш не забелязвах бедния ни дом: огромната празна стая, която ни служеше за работилница, с маса в средата, покрита с парцали, разплетените столове, дрипите, окачени на гвоздеи по опушените стени с олющена мазилка; спалнята, където спях с мама на брачното й легло, точно над него на тавана имаше голямо влажно петно и когато валеше, върху нас падаха дъждовни капки; кухничката, затрупана с тенджери и чинии, които небрежната ми майка все не успяваше да измие. Сякаш не забелязвах, че живея в лишения, че ми липсват забавления, любов и топлота. Когато си припомням колко добра и невинна, но слабохарактерна и сантиментална девойка бях, неволно изпитвам силно състрадание към себе си, тъй както ни се иска, когато четем роман за бедите на някой симпатичен герой, той да ги избегне, ала съзнаваме, че е невъзможно. Но така е то, хората не знаят какво да правят с добродетелите си и вероятно това е една от загадките на живота: щедро дарените от природата качества, които уж всички хвалят, служат единствено да увеличат по-късно нещастията.
Тогава ми се струваше, че желанието ми някой ден да се омъжа и да си създам семейство, е осъществимо. Всяка сутрин се качвах на трамвая от площадчето недалеч от нашия блок, около което освен другите постройки имаше и една ниска сграда, прилепена до крепостните стени, която служеше за гараж. В утринните часове пред нея неизменно стоеше един младеж, който миеше и прибираше колата си в гаража и ме гледаше настойчиво. Лицето му беше мургаво, нежно, със съвършени черти — малък прав нос, черни очи, чудно хубави устни и бели зъби. Доста приличаше на известен американски киноактьор и затова ми направи впечатление, отначало дори го помислих за собственик на колата, защото беше облечен добре и се държеше много възпитано и самоуверено. Въобразявах си, че колата е негова и той сигурно е богат, точно като господата, за които мама толкова често говореше. В известен смисъл ми харесваше, но мислех за него само когато го виждах, после отивах в ателиетата и образът му излиташе от паметта ми. Но явно, без да усетя, само с поглед ме беше прелъстил и веднъж, докато чаках трамвая, чух как някой подвиква, все едно примамва котка. Обърнах се и видях младежа, който ми правеше знак от колата да се кача. Не се поколебах нито миг и покорно, което ме учуди, тръгнах към него. Той отвори вратата и докато се качвах, видях, че ръката му, опряна на отвореното прозорче, е едра и груба, с обли почернели нокти и пожълтял от никотина показалец, ръка на мъж, който се занимава с физически труд. Въпреки това се качих, без да кажа нещо.