Русият изскочи навън и с палячовско кавалерство помогна на Джизела да излезе. Ние също слязохме, аз отключих вратата и влязохме във входа. По стълбището русият и Джизела вървяха пред нас. Той беше нисък и набит, но не дебел, дрехите сякаш щяха да се пръснат по гърба му. Джизела беше по-висока от него. По средата на стълбата той изостана с едно стъпало, хвана полата на Джизела, вдигна я и оголи белите й бедра, пристегнати с колана, и част от слабия й малък задник.
— Завесата се вдига! — извика и избухна в смях.
Джизела се въздържа и само рязко си дръпна полата надолу. Помислих си, че тази простащина сигурно не се е понравила на моя компаньон, и ми се прииска да разбере, че и на мен не ми е приятна.
— Вашият приятел е доста весел — подхвърлих.
— Да — лаконично отговори той.
— Изглежда, работите му вървят добре.
Влязохме на пръсти вкъщи и аз ги заведох право в моята стая. Затворих вратата, за миг четиримата останахме прави и тъй като помещението не бе голямо, изглеждахме много повече. Русият първи излезе от неловкото положение и като седна на леглото, почна да се съблича, сякаш бе сам. Докато си сваляше дрехите, се смееше и непринудено бъбреше. Говореше за хотелски стаи и за неотдавнашната си авантюра:
— Казва ми: аз съм порядъчна госпожа и не искам да отида в хотела… Отвръщам й: хотелите са пълни с порядъчни госпожи. Тя: но аз не искам да си съобщавам името. А аз: ще минеш за моя съпруга, една повече или по-малко… Хайде да вървим в хотела. Представям я като моя съпруга, качваме се в стаята, но… когато стигаме до същественото, тя започва да прави куп истории — била се разкаяла, вече не искала, наистина била порядъчна жена… Тогава изгубвам търпение и се опитвам да си послужа със сила, а никога не съм го правил, тя отваря прозореца и заплашва, че ще се хвърли долу… Добре, казвам, разбрах, аз съм виновен, че те доведох. Сяда на леглото и започва да хленчи. Разказва дълга, изключително тъжна и вълнуваща история — да ти се скъса сърцето, но ако трябва да ви я предам, не бих могъл, защото съм я забравил. Знам само, че накрая се чувствах толкова добър, че едва не паднах на колене пред нея, извиних й се, че съм я взел за такава, каквато не е. „Разбрахме се — казвам, — няма да правим нищо, тоест ще си легнем отделно и всеки ще си спи сам…“ Речено-сторено, аз заспивам веднага, но в полунощ се събуждам и поглеждам към нейното легло — изчезнала е. Тогава поглеждам към дрехите си, виждам, че са разхвърляни, пребърквам ги — портфейлът ми е изчезнал… Една порядъчна госпожа.