Той избухна в смях, веселостта му наистина бе тъй неудържима и заразителна, че накара Джизела да се разсмее, а мене да се усмихна. Беше си свалил костюма, ризата, чорапите и обувките и бе останал по дълго вълнено гълъбовосиво трико, с което приличаше на въжеиграч или балетист от операта. Такива долни дрехи носеха обикновено възрастните мъже, а у него то засилваше комичния вид: в онзи миг забравих за грозотата му и почти ми стана симпатичен, защото веселите хора винаги са ми харесвали, пък и самата аз съм по-предразположена към веселието, отколкото към тъгата. После започна да обикаля стаята, като ни разсмиваше и се шегуваше: дребен, неуморим, горд с трикото си като с униформа. Ненадейно от шкафа в ъгъла скочи на леглото, падна върху Джизела, която от изненада изпищя, а той я събори по гръб, сякаш за да я целуне. Изведнъж, както стоеше на четири крака над нея, русият комично вдигна зачервеното си и възбудено лице, обърна се към нас и попита:
— А вие какво чакате?
Погледнах към моя компаньон:
— Искаш ли да се съблека?
Той все тъй стоеше с вдигната яка на палтото и потрепвайки, отговори:
— Не, не… След тях.
— Искаш ли да отидем оттатък?
— Да.
— Направете един кръг с колата! — викна русият, стоейки все тъй надвесен над Джизела. — Ключовете останаха там.
Приятелят му се престори, че не е чул предложението, и излезе от спалнята.
Минахме в коридора, дадох знак на младежа да почака и влязох в голямата стая. Мама седеше до масата и редеше карти за пасианс. Веднага щом ме видя, без дори да изчака да заговоря, тя стана и излезе откъм страната на кухнята. Показах се на прага и го поканих да влезе.
Затворих вратата и седнах на дивана в ъгъла до прозореца. Искаше ми се той да седне до мене, да ме погали, с другите мъже винаги ставаше така. Вместо това, с ръце в джобовете, се заразхожда из стаята, като обикаляше масата. Помислих, че е недоволен, задето чака, и казах:
— Съжалявам, разполагам само с една спалня.
Засегнат, той се спря, но въпреки това вежливо попита:
— Нима съм казал, че искам стая?
— Не, но мислех…
Направи още няколко крачки, повече не можех да се въздържам и посочвайки дивана, попитах:
— Защо не седнеш тук, до мене?
Погледна ме, после сякаш се реши да дойде, седна и попита:
— Как се казваш?
— Адриана.
— Аз се казвам Джакомо — представи се той и взе ръката ми.
Обноските му бяха необичайни и отново си помислих, че е плах. Подадох му ръка и за да го окуража, се усмихнах. После продължи:
— Значи ние след малко ще трябва да правим любов?
— Да.
— А ако нямам желание?
— Тогава нищо не може да се направи — лекомислено отвърнах, смятайки, че се шегува.
— Е, добре — разпалено възкликна той, — нямам желание, наистина нямам.
— Добре — съгласих се.
В действителност отказът му беше тъй неочакван, че все още не го схващах.
— Не се ли обиждаш? На жените не им е приятно да бъдат пренебрегвани.
Най-после разбрах и неспособна да продумам, отрицателно поклатих глава. Не ме искаше! Изведнъж се отчаях и бях готова да избухна в сълзи.
— Аз наистина не се обиждам — измънках. — Нямаш желание… Ще почакаме приятелят ти да свърши и ще си идеш.
— Не знам — настоя той, — накарах те да си изгубиш вечерта. С друг можеше да спечелиш.
Помислих, че по-скоро няма възможност, отколкото не иска, и обнадеждена предложих:
— И да нямаш пари, все едно… Ще ми ги дадеш следващия път.
— Ти си добро момиче — каза той, — но аз имам пари. Дори ще направим следното: ще ти дам парите и така няма да си си пропиляла вечерта.
Бръкна в джобчето на сакото и извади свити банкноти, които, изглежда, бе приготвил предварително, отиде и ги сложи на масата, далече от мене, с непохватно, но същевременно елегантно и презрително движение.