— Не, не! — възпротивих се. — От къде на къде? И дума да не става!
Но го казах неубедително, защото всъщност не ми беше неприятно да получа парите, те бяха връзката между нас и оставайки му задължена, можех да се надявам, че ще му се отплатя. Той изтълкува неуверения ми отказ като съгласие, както си беше в действителност, и не взе обратно оставените на масата пари. Върна се, седна на дивана, а аз със съзнанието, че жестът ми е недодялан и глупав, се протегнах и притеглих ръката му в своята. Погледнахме се, после ненадейно с дългите си слаби пръсти той силно изви кутрето ми.
— Ох! — сепнах се аз. — Какво ти става?
— Извини ме — каза и изглеждаше толкова смутен, че съжалих за хладния упрек и добавих:
— Знаеш ли, че ми причини болка?
— Извини ме — повтори той. Обзет от неочаквана възбуда, отново стана и се заразхожда из стаята. После спря пред мене и каза: — Искаш ли да излезем? Това чакане тук наистина ми досажда.
— Къде искаш да отидем?
— Не знам… Искаш ли да направим една обиколка с колата?
Припомних си случаите, в които съм била в кола с Джино, и бързо отговорих:
— Не, не с колата.
— Можем да отидем в някое кафене… Има ли кафенета по тия места?
— По тия места не, но след градската врата мисля, че има едно заведение.
— Тогава да отидем там.
Станах и излязохме от къщи. По стълбите, опитвайки се да се пошегувам, казах:
— Парите, които ми остави, ти дават право да ме посетиш, когато поискаш… Разбрахме се, нали?
— Разбрахме се.
Беше мека, влажна и тъмна зимна нощ. През целия ден бе валяло и по паважа имаше големи черни локви, в които се отразяваха светлините на малкото фенери. Небето над крепостните стени беше ясно, безлунно, с малко звезди, помрачени от мъглата. От време на време невидими трамваи минаваха зад стените и от жиците проблясваха ярки искри, които за миг осветяваха небето, пресечените кули и зеленчуковите градини. На улицата се сетих, че от месеци не съм минавала откъм страната на Лунапарк. Обикновено вървях отдясно към площада, където Джино ме чакаше. Припомних си, че не съм минавала край Лунапарк от времето, когато бях девойка и с мама се разхождахме, изкачвахме се покрай стените и отивахме да се насладим на празничното осветление и музиката, без да дръзнем да влезем вътре, защото нямахме пари. От същата страна на улицата се намираше и виличката с малката кула, през чиито отворени прозорци бях зърнала семейството около масата, същата къщичка, която за първи път ме бе накарала да мечтая за семейство, да си имам дом и да живея спокойно. Прииска ми се да разкажа на моя компаньон за онова време, за тогавашните ми стремежи и трябва да призная, не само от сантиментален порив, но и с известна корист. Исках да не съди за мене само по външния вид, а да ме види в по-различна и по-добра светлина, която считах за по-вярна. Както хората обличат празнични дрехи и отварят най-хубавите стаи в домовете си, когато приемат уважавани гости, така онова, което съм била, което съм мечтала и съм се стремяла да стана, беше моята официална дреха, моята гостна стая и аз възлагах надежди на невзрачните си и безинтересни спомени, за да го накарам да промени отношението си и да го приближа до себе си.
— По тази част на улицата — обясних аз — сега не минава никой, но през лятото всички хора от квартала се разхождат тук. Много отдавна и аз се разхождах и трябваше да дойдеш точно ти, за да се върна отново.
Джакомо ме беше хванал под ръка и ме подкрепяше по мокрия паваж. Попита:
— С кого се разхождаше?
— С мама.
Той избухна в неприятен смях, който ме изненада.
— Мама — повтори, наблягайки на м-то. — Мама. Винаги има някоя майка… Мама… Какво ще каже мама? Какво ще направи мама? Мама, мама.
Помислих, че има някаква причина да изпитва неприязън към собствената си майка, и попитах:
— Майка ти направила ли ти е нещо?
— Нищо не ми е направила — отвърна. — Майките никога нищо не правят… Кой си няма майка? Ти обичаш ли майка си?
— Разбира се, защо?
— Нищо — изрече бързо. — Продължавай, не ми обръщай внимание. И така, разхождала си се с майка си.
Тонът му не беше много окуражаващ и предразполагащ, но все пак донякъде от пресметливост, донякъде от симпатия бях готова да продължа:
— Да, разхождахме се заедно, предимно през лятото, защото тогава вкъщи не се диша. Даже… Виждаш ли онази къщичка?