Той се спря и я погледна. Прозорците й бяха затворени, изглеждаше безлюдна. Притисната между два дълги и ниски блока на железничари, тя ми се видя по-малка отпреди, по-скоро грозна и неприветлива.
— Да, и какво има там?
Почти се засрамих от думите, които бяха на езика ми. С усилие продължих:
— Минавах всяка вечер край нея, прозорците й бяха отворени, защото, нали ти казах, бе лято и винаги виждах едно семейство, което по това време сядаше на масата.
Спрях и внезапно млъкнах от смущение.
— И по-нататък?
— Тези неща не са ти интересни — отвърнах и имах чувството, че срамът ми е искрен и същевременно престорен.
— Защо? Всичко ме интересува.
— Е — набързо привърших, — бях си втълпила, че ми се иска някой ден и аз да имам такава къщичка и да се занимавам със същите неща, които виждах, че правят в семейството.
— А, разбрах! Такава къщичка. Задоволяваш се с малко.
— В сравнение с блока, в който живеем — казах, — не е толкова грозна. Известно е, че в тази възраст човек си представя какво ли не.
Той ме повлече за ръка към къщичката.
— Да идем да видим дали онова семейство е там.
— Какво ти става? — казах, съпротивлявайки се. — Сигурно е там.
— Чудесно, ще видим!
Бяхме до къщичката. Малката, гъсто засадена градина бе тъмна, прозорците и куличката също. Той се приближи до портичката и рече:
— Има пощенска кутия… Да позвъним и да видим има ли някого. Твоята къщичка изглежда пуста.
— Не! — възразих през смях. — Остави… Какво ти става?
— Да опитаме — Джакомо натисна бутона на звънеца.
Прииска ми се да побягна, тъй като се опасявах, че някой може да се покаже.
— Да вървим, да вървим — замолих го. — Сега ще излязат и какво впечатление ще им направим?
— Какво ще каже мама? — повтори като припев той, но не се възпротиви да го отведа. — Какво ще направи мама?
— Наистина си настроен срещу майките — рекох, докато вървях бързо.
И ето ни в Лунапарк. Спомних си внушителната тълпа от последния път, когато бях тук, гирляндите от цветни лампи, сергиите с ацетиленови светлини, изрисуваните павилиончета, музиката и глъчката. Бях поразочарована, че от това не бе останало нищо. Оградата на Лунапарк сякаш ограждаше не място за забавления, а по-скоро някакъв тъмен изоставен склад за строителни материали. По върховете на оградата се очертаваха дъгите на осем волана, висящите накриво коли приличаха на тумбести насекоми, чийто полет е бил прекъснат от внезапна парализа. Ниските, тъмни и като че смръщени павилиони с остри покриви засилваха усещането ми за сън. Всичко приличаше на мъртво — напълно естествено, бе зима. Площадката пред Лунапарк беше празна и осеяна с локви, един-единствен фенер я осветяваше слабо.
— През лятото тук е Лунапарк — казах — и винаги има много хора, но през зимата не работи. Къде искаш да отидем?
— В онова кафене, нали?
— Всъщност е гостилница.
— Е, отиваме в гостилницата.
Минахме през градската врата и точно отсреща, в партера на една от къщите, светеше остъклен вход. Едва когато влязохме вътре, забелязах, че съм в същата гостилница, където толкова отдавна бях вечеряла с Джино и мама и Джино бе поставил на място пияния нахалник. Около масичките с мраморни плотове имаше трима-четирима души, които пиеха от виното на гостилничаря и ядяха от собствената си храна, увита във вестници. Вътре беше по-студено, отколкото навън, въздухът миришеше на дъжд, вино и дървени стърготини и навеждаше на мисълта, че печките са изгасени. Седнахме в един ъгъл и Джакомо поръча литър вино.
— Кой ще изпие цял литър? — попитах.
— Защо? Не пиеш ли?
— Пия малко.
Той си напълни чашата догоре и като че ли насила я изпи наведнъж, без удоволствие. Вече бях забелязала, а постъпката му само го потвърди — Джакомо правеше всичко насила, външно, без да участва в нещата, сякаш изпълняваше роля. Помълчахме, той ме гледаше втренчено с блестящите си и неспокойни очи, аз се оглеждах наоколо. Споменът за онази далечна вечер, когато бяхме тук с мама и Джино, се връщаше в главата ми и не ми беше много ясно съжаление ли изпитвам, или тъга. Вярно, тогава бях много щастлива, но в същото време и тъй заслепена. Накрая реших, че това досущ прилича на отварянето на чекмедже, което дълго е стояло затворено, където вместо хубавите неща, които очакваш да намериш, откриваш само малко парцали, прах и молци. Всичко бе свършено, не само любовта ми към Джино, но и юношеството с измамените му мечти. Че наистина бе така, личеше от факта, че пресметливо, съзнателно, с цел да развълнувам Джакомо си послужих с моите спомени. Напосоки казах: