— Твоят приятел в началото ми беше неприятен, но сега почти изпитвам симпатия към него… толкова е весел.
— Между другото, не е мой приятел и изобщо не е симпатичен — троснато ми отвърна.
Бях изненадана от грубия му тон. Колебливо попитах:
— Така ли мислиш?
Той отпи от виното:
— На остроумните хора би трябвало да се гледа като на напаст. Зад цялата им духовитост обикновено няма нищо. Да можеше да го видиш в службата… Там не остроумничи.
— Къде работи?
— Не знам точно, в някакво бюро за патенти.
— Много ли печели?
— Изключително.
— Блазе му.
Наля ми вино, а аз го попитах:
— Ти защо си с него, като ти е толкова неприятен?
— Той ми е приятел от детството — отговори и направи гримаса, — заедно ходехме на училище… Всички приятели от детските години са такива.
Отпи още вино и добави:
— Но в известен смисъл е по-добър от мене.
— Защо?
— Когато той се захване с нещо, го прави сериозно, аз обаче най-напред искам да го направя, после — гласът му неочаквано премина във фалцет и аз изненадана подскочих, — когато дойде моментът, се отказвам. Например тази вечер… Той ми се обади по телефона и ме попита съгласен ли съм да ходим по жени, както се казва. Приех и когато ви срещнахме, аз наистина исках да се любя с тебе, но когато отидохме у вас, желанието ми се изпари.
— Желанието ти се е изпарило — повторих, поглеждайки го.
— Да, преди го имаше — усмихнат каза той, — но после имах чувството, че си някакъв предмет, не знам точно какъв. Помниш ли как ти извих пръста и ти причиних болка?
— Да.
— Е, добре, направих го, за да се уверя, че наистина съществуваш, макар и като ти причиня страдание.
— Да, съществувам — усмихнах се — и ти ми причини силна болка.
С облекчение започвах да схващам, че не от антипатия не ме е пожелал. А и у хората няма нищо необяснимо. Веднага щом се постараеш да ги разбереш, осъзнаваш, че колкото и странно да е поведението им, то винаги си има обяснение.
— Значи не ти харесах?
Той отрицателно поклати глава:
— Не е така… Ти или друга, щеше да бъде все същото.
Поколебах се, но попитах:
— Кажи… да не си импотентен?
— Ами!
Изпитвах силно желание да бъда интимна с него, да преодолея разстоянието, което ни разделяше, да го обичам и да бъда обичана. Бях отрекла, че съм обидена от отказа му, всъщност бях не обидена, а унизена и честолюбието ми бе накърнено. Не се съмнявах, че съм хубава и привлекателна, и ми се струваше, че той не може да има някаква сериозна причина, за да не ме желае. Простичко му предложих:
— Слушай, ще изпием виното и ще отидем вкъщи да се любим.
— Не, невъзможно е.
— Излиза, че не съм ти харесала даже, когато си ме видял на улицата.
— Не, но се постарай да ме разбереш.
Знаех, че няма мъж, който да устои на определени доводи. С престорена горчивина спокойно повторих: „Личи си, че аз не ти харесвам“, протегнах ръка и обхванах лицето му с дланта си. Имам издължена, голяма и топла длан и ако е вярно, че характерът се чете по ръката, в моя не би трябвало да има нищо вулгарно, за разлика от Джизела, която имаше груба, червендалеста и зле оформена ръка. Като го гледах с нежна настойчивост и копнеж, почнах леко да го галя по бузата, слепоочието и челото. Спомних си, че в министерството Астарита по същия начин се бе държал с мене, и още веднъж си дадох сметка, че наистина съм влюбена в Джакомо, както нямаше съмнение, че Астарита ме обича и онази негова милувка е изразявала любов. В началото той остана неподвижен и равнодушен към ласката ми, после брадичката му затрепери, което у него беше признак на вълнение, както по-късно установих, по лицето му се изписа съвсем младежко смущение, сякаш бе момче; домиля ми за него, а в същото време се радвах, защото държанието на Джакомо означаваше, че помежду ни се ражда близост.
— Какво правиш? — промърмори като срамежлив хлапак. — На публично място сме.
— Не ме интересува — невъзмутимо отговорих.