Усещах, че независимо от студа в гостилницата бузите ми горят, и почти се учудвах на облачетата пара, които при всяко вдишване излизаха от устата ни: „Дай ми ръката си“ — рекох. Той неохотно позволи да я хвана, аз я допрях до лицето си и добавих: „Усещаш ли как горят бузите ми?“
Не отговори нищо, гледаше ме и брадичката му потрепваше. Някой влезе, стъклата на вратата издрънчаха и аз се отдръпнах. Джакомо с облекчение въздъхна и си наля вино. Щом посетителят мина край нас, отново се протегнах, пъхнах ръка под сакото на Джакомо, разкопчах му ризата и започнах да плъзгам дланта си по голите му гърди, наляво към сърцето, обръщайки я ту на едната, ту на другата страна.
— Искам да ми стоплиш ръката и да усетя как бие сърцето ти — казах.
— Ръката ти е студена — рече той, като ме гледаше.
— Сега ще се стопли — весело отвърнах.
С протегната ръка леко галех слабия му гръден кош. Бях много радостна, защото чувствах Джакомо близо до себе си и бях изпълнена с любов, с толкова любов, че можех да мина и без неговата. Гледайки го, шеговито заплаших:
— Усещам как след малко ще настъпи моментът, в който ще те целуна.
— Не, не — уж на шега се отдръпна той, но всъщност бе изплашен. — Постарай се да се овладееш.
— Тогава да си тръгваме.
— Тръгваме си, щом искаш.
Той плати виното, което не бе допил, и излязохме от гостилницата. Изглеждаше възбуден посвоему, не като мене от любов, а от силното вълнение, което преживяното тази вечер бе предизвикало. Впоследствие, когато го опознах добре, установих, че тази възбуда се появяваше винаги, когато по някакъв повод откриеше непозната страна от собствения си характер или се убедеше в нея. Защото, макар и не отблъскващо, Джакомо беше голям егоист, по-точно прекалено зает със себе си.
— Винаги става така — започна той, сякаш си говореше сам, докато аз с бърза крачка го водех към къщи, — винаги имам огромно желание да направя нещо, огромно въодушевление, всичко ми изглежда съвсем ясно, сигурен съм, че ще реагирам, както съм възнамерявал, но в мига на реалното действие всичко се сгромолясва и, така да се каже, аз преставам да съществувам или по-точно, съществувам единствено с най-лошите си страни… Ставам студен, порочен, жесток, както когато ти извих пръста.
Говореше унесено, с някакво горчиво задоволство. Ала аз не исках да слушам, в голямата си радост почти прелитах локвите. Весело му отвърнах:
— Това вече ми го каза, но аз не съм ти казала какво чувствам. Ще ми се силно да те притисна, да те стопля, да усетя близостта ти и да те накарам да направиш онова, което не искаш… И няма да съм доволна, докато не го направиш.
Не отговори нищо, изглежда моите думи като че ли не стигнаха до слуха му, толкова беше погълнат от нещата, които бе споделил. Изведнъж обвих ръка около кръста му и попитах:
— Искаш ли да ме прегърнеш силно?
Видът му не показваше, че е чул, и тогава аз непохватно, както човек намъква тежко зимно палто, хванах ръката му и как да е я сложих около талията си. Затруднявахме се да вървим бързо както заради обемистите зимни дрехи, така и от неудобната прегръдка.
Когато стигнахме до къщичката с кулата, спрях и казах:
— Целуни ме.
— После.
— Целуни ме.
Той се обърна и обгръщайки шията му с ръце, аз жадно го целунах. Джакомо държеше устните си затворени, но аз ги разтворих с език, после го проврях между зъбите му, които най-сетне се раздалечиха. Не бях съвсем сигурна, че отвръща на целувката ми, но както казах, не ме интересуваше. Когато се отдръпнахме, видях около устните му голямо несиметрично петно от червило, което стоеше чудновато и малко комично на сериозното му лице. Щастлива, избухнах в смях. Той промърмори:
— Защо се смееш?
Поколебах се, но все пак реших да не му казвам истината — колко ми е приятно да го гледам забързан до мене, сериозен и неподозиращ за петното върху лицето си. Отговорих:
— За нищо… чувствам се добре, не се безпокой за мене — и на върха на щастието си, бързо го целунах по устните.
Когато стигнахме пред входа на блока, колата я нямаше там.
— Джанкарло си е отишъл — недоволно рече Джакомо. — Кой знае колко ще трябва да вървя, за да се прибера вкъщи.
Не се засегнах от нелюбезния му тон, защото вече не бях в състояние да се обидя от нищо. Както става, когато човек е влюбен, виждах недостатъците на Джакомо в особена светлина, която ги правеше симпатични. Вдигнах рамене: