— Има нощни трамваи, пък и ако искаш, можеш да останеш да преспиш при мене.
— Не, не — бързо отговори той.
Влязохме в блока и се качихме по стълбите. Щом се озовахме във вестибюла, избутах Джакомо в спалнята и за секунда надникнах в голямата стая. Беше тъмно, само край прозореца един лъч от уличния фенер осветяваше шевната машина и стола. Мама сигурно си беше легнала и кой знае дали бе видяла Джанкарло и Джизела. Затворих вратата и отидох в спалнята. Заварих го да се движи неспокойно между леглото и шкафа.
— Слушай — започна той, — най-добре ще бъде да си тръгна.
Престорих се, че не чувам, съблякох си палтото и го окачих на закачалката. Бях в приповдигнато настроение, хрумна ми с гордостта на собственик да попитам:
— Как ти се вижда стаята? Наистина е удобна, нали?
Той я огледа и направи гримаса, която не съумях да разтълкувам. Улових го за ръката, накарах го да седне на леглото и казах:
— Сега ме остави да действам.
Яката на палтото му все още бе вдигната, седеше с ръце в джобовете и ме гледаше. Най-напред му съблякох палтото, като ловко го издърпах, после свалих сакото и сложих дрехите на закачалката. Спокойно развързах възела на вратовръзката му, махнах я едновременно с ризата и ги поставих върху един стол. Коленичих, взех краката му в скута си, както правят обущарите, събух обувките и чорапите и му целунах краката. Последователно и без припряност извършвах всичко, но постепенно и докато го разсъбличах, у мене се засилваше чувството на смирение и обожание. Навярно то не се различаваше от чувството, което някога ме караше да се хвърлям на пода в църквата, ала за първи път го изпитвах към мъж и бях щастлива, защото съзнавах, че е истинска любов, далече от чувствеността и порока. Съблякох Джакомо гол. После станах, отидох зад леглото и се съблякох набързо, дрехите се свличаха на земята и аз ги тъпчех. Джакомо зиморничаво седеше в края на леглото и гледаше в пода. Весела и нехаеща за настроението му, застанах зад него, хванах го, нежно го съборих по гръб и той отпусна глава на възглавницата. Тялото му беше дълго, слабо и бяло; подобно на лицата и телата имат израз, неговият беше младежки и благороднически. Легнах до Джакомо и в сравнение със слабостта, крехкостта, студенината и белотата на неговото тяло моето ми се стори много горещо, мургаво, закръглено и силно. Неудържимо се притиснах, опрях корем в бедрата му, протегнах ръце към гърдите му, сгуших лицето си до неговото и прилепих устни на ухото му. Имах чувството, че не толкова искам да го любя, колкото да го покрия с тялото си като с топла завивка и да му предам моята жар. Той лежеше по гръб с леко повдигната глава и отворени очи, сякаш искаше да види всичко, което правех. Неговият изучаващ поглед бръснеше гърба ми и ме притесняваше, но в плен на първоначалния си порив, известно време не обръщах внимание. Измърморих:
— Сега не се ли чувстваш по-добре?
— Да — отговори с неутрален и далечен тон.
— Почакай — казах.
Мигът, в който с подновена разпаленост се готвех да го прегърна, наново усетих неговия неподвижен и студен поглед, забит в гърба ми като ледено желязно острие, и неочаквано се смутих и засрамих. Моят плам угасна, бавно се отдръпнах и се отпуснах по гръб до Джакомо. Бях направила огромно усилие, влагайки наивно в него цялата си страст и отчаяние. Внезапно се разплаках заради егоистичната страна на моите старания и за да скрия сълзите, закрих лице с ръце. Помислих си, че съм сгрешила, че не мога да обичам и да бъда обичана, че той ме съди безпристрастно и ме вижда такава, каквато съм действително. За да не ме гризе съвестта, бях създала нещо подобно на мъгла около себе си и бях свикнала да живея в нея. С погледите си обаче Джакомо я разсея и постави огледалото пред очите ми. Видях се такава, каквато наистина съм, по-точно, каквато несъмнено бях за него, защото, както споменах, въобще не се замислях за себе си, даже се съмнявах, че съществувам. Накрая промълвих:
— Върви си.
— Защо? — той се подпря на лакът и недоумяващ ме погледна. — Какво има?
— По-добре е да си вървиш — отговорих спокойно, без да свалям ръка от лицето си. — Не мисли, че съм настроена против тебе, но е ясно, че не изпитваш нищо, а при това положение… — не довърших и разтърсих глава.
Не отвърна нищо, но усетих, че се размърда, стана и започна да се облича. Заболя ме силно, сякаш се бях пробола дълбоко и някой въртеше остро желязо в най-болезненото място на раната ми. Страдах, че го чувам как се облича, страдах от мисълта, че след минута ще си иде завинаги и никога няма да го срещна, мъчеше ме и самото страдание.