Той се приготви бавно, може би очакваше да го повикам. Помня мимолетната си надежда да го задържа, като възбудя желанието му. Бях се завила и лежах по гръб. С тъжно и отчаяно кокетство отметнах с крак завивката и тя се свлече от тялото ми. Никога не се бях предлагала по такъв начин и за миг, докато бях гола, разкрачена и с ръка на очите, едва ли не осезателно почувствах неговите ръце на раменете ми и дъха му на устните ми. Но почти в същото време чух, че вратата се затвори.
Не помръднах. Измъчена се унесох в дрямка, после заспах. Късно през нощта се събудих и ясно осъзнах, че съм сама. По време на първия сън горчивината на раздялата необяснимо защо ми беше оставила усещането за присъствието на Джакомо. Не помня как съм заспала повторно.
Втора глава
На следния ден, за своя изненада, бях отпаднала, меланхолична и бездейна, сякаш цял месец съм боледувала. Имам жизнерадостен характер и веселостта ми, дължаща се на здравето и силното тяло, винаги е надделявала над всякакви неприятности; ядосвала съм се понякога, но въпреки това жизнерадостта е побеждавала дори когато обстоятелствата са били неблагоприятни. Всеки ден например, веднага щом се събудех, изпитвах желание да запея или да кажа нещо шеговито на мама. Но тази сутрин нямаше и помен от спонтанната ми радост, бях мрачна, огорчена, изгубила присъщата си охота за дванайсетте часа живот, които денят предлагаше. На мама, която моментално забеляза необичайното ми настроение, обясних, че съм спала лошо.
Не я излъгах, просто посочих за причина една от многото последици на дълбокото оскърбление, което Джакомо бе нанесъл на душата ми. Както е известно, отдавна ми беше безразлично какво представлявам и не намирах никакво основание да се променям. Но се надявах да бъда обичана и да обичам, не се съмнявах, че отказът на Джакомо, независимо от сложните съображения, които изтъкна, се дължеше най-вече на моя занаят, и затова той изведнъж ми стана омразен и непоносим.
Самолюбието е интересно животно, което може да спи и под най-жестоките удари, но се събужда смъртно ранено от обикновена драскотина. Най-много ме нараняваше и изпълваше с горчивина и срам споменът за една фраза, която бях изрекла предишната вечер, докато слагах палтото си на закачалката. Бях попитала Джакомо: „Как ти се вижда стаята? Наистина е удобна, нали?“
Помня, че не ми отговори, а огледа обстановката с гримаса, която не разтълкувах веднага. Безспорно си беше рекъл: „Стая на уличница.“ Като премислях думите си, най ме гнетеше фактът, че съм ги изрекла с глупаво самодоволство. А трябваше да преценя, че на подчертано светски и чувствителен човек като него моята стая безусловно е приличала на отвратителен бордей, двойно по-отблъскваща заради простите мебели и предназначението й.
Искаше ми се никога да не съм изговаряла злощастната фраза, но вече я бях изтървала и нямаше как да я върна обратно. Тя ми изглеждаше като затвор, от който по никакъв повод не можех да изляза. Аз самата бях като нея и бях станала такава по собствена воля. Да не си я спомням или да се залъгвам, че никога не съм я изричала, беше равносилно да забравя себе си или да се заблуждавам, че не съществувам.
Тези мисли, подобно на бавнодействаща отрова, която постепенно следва коварния си път, ме убиваха. По правило сутрин, колкото и да удължавах безделието си, винаги идваше момент, в който постелята ме отвращаваше и тялото ми, като че задвижено от собствена енергия се разбунтуваше и скачаше от леглото. Но в онзи ден стана обратното: измина сутринта, дойде време за обед, аз всячески се подканях да стана, ала така и не помръдвах. Имах чувството, че съм завързана, обездвижена, безсилна, изтръпнала и вцепенена, сякаш някакъв огромен товар ме смазваше. Струваше ми се, че приличам на една от онези лодки с прогнили дъна, пълни с черна зловонна вода, из блатистите заливчета, в които, качи ли се човек, изгнилите дъски мигновено хлътват и лодката, навярно от години стояла така, потъва за секунда. Не знам колко време лежах с издърпан до носа чаршаф. Чух камбаните да бият на обед, после удари един, два, три, четири. Бях заключила вратата и от време на време мама, разтревожена идваше и почукваше. Отговарях й, че скоро ще стана, и да ме остави на мира.
Когато слънцето започна да се скрива, се посъвзех, с усилие, което ми се видя нечовешко, отметнах завивката и станах. С погнуса усещах крайниците си инертни, противно натежали, изправих се, едва ходех и по-скоро влачеща се от единия край на стаята до другия, се облякох. Не мислех за нищо, но с тялото си чувствах, че поне днес нямам никакво желание да хващам любовници. Облякох се и отидох при мама. Казах й, че ще прекараме вечерта заедно. Ще се поразходим из централните градски улици, сетне ще пийнем в някое кафене.