Радостта на мама, която не беше свикнала с подобни покани, кой знае защо, ме ядоса. Отново се загледах без симпатия в отпуснатите й месести бузи, в малките й очи, пълни с неискрен и несигурен блясък. Обзе ме желание да й кажа нещо грубо, което да й развали настроението, но седнах до масата в полутъмната стая и зачаках да се приготви. Бялата светлина на уличния фенер, проникваща през стъклата без перденца, осветяваше шевната машина и се разпръскваше по отсрещната стена. Сведох поглед към масата и в полумрака съгледах яркооцветените фигури на картите, оставени в редица за пасианса, с който мама залъгваше скуката си през дългите вечери. Внезапно изпитах странно чувство — стори ми се, че не тя, а аз съм майката, истинска, от плът и кръв, и в момента чакам дъщеря си Адриана, която е оттатък в спалнята, да отпрати случайния си любовник. Вероятно тези мисли идваха от това, че седях на маминия стол, пред нейната маса и карти. Понякога обстановката внушава подобни неща: ако човек, например отива на посещение в затвора му се струва, че изпитва същата безнадеждност, отчаяние и чувство за изоставеност като затворника, който от години чезне там. Ала стаята не беше затвор и мама не страдаше толкова много. Тя просто си живееше както винаги. Преди малко бях настроена враждебно към нея и сигурно именно смисълът на маминия живот бе причина за своеобразното ми превъплъщение. Понякога хората, за да оправдаят своя осъдителна постъпка, казват: „Постави се на мое място“. Е, добре, в онзи миг аз дотолкова се бях поставила на нейно място, та си представих, че самата аз съм мама.
Съзнателно се превъплътих — нещо, което с нея не бе ставало, в противен случай щеше да се съпротивлява по някакъв начин. Внезапно си втълпих, че съм повехнала, набръчкана, отпаднала и разбрах какво представлява старостта, която не само физически променя човека, но променя и характера му — прави го слаб и ограничен. Как изглеждаше мама? Няколко пъти я бях виждала, докато се събличаше и без да се замислям, бях наблюдавала нейните увиснали, изсъхнали тъмни гърди, жълтия смъкнат корем. Гърдите, които ми бяха давали мляко, и коремът, от който бях излязла, сякаш станаха мои и можех да ги докосна: въобразих си, че изпитвам същото огорчение и безсилна мъка, които видът на тъй промененото тяло сигурно й причиняваше. Красотата и младостта правят поносим и дори радостен живота. Но когато вече ги няма? Потръпнах от страх и бързо пробуждайки се от кошмара, се зарадвах, че в действителност съм хубавата и млада Адриана, че нямам никаква прилика с мама, която нито беше млада и красива, нито някога щеше да стане.
Същевременно като засякъл механизъм, който постепенно се задвижва, в ума ми бавно запъплиха мислите, които вероятно я спохождаха, докато сама в стаята ме чакаше да се появя. Естествено, не ми беше трудно да си представя какво си мисли човек като мама при подобни обстоятелства. За повечето хора подобно вживяване е плод на тяхното неодобрение и презрение към някого и всъщност те не толкова вникват в душата му, а по-скоро стоварват неприязънта си върху една марионетка, която за удобство са си създали. Аз обаче обичах мама, от обич се поставях на нейно място и знаех, че размишленията й не са користни, тревожни или срамни, нито пък имат връзка с онова, което бях и вършех. Съзнавах, че те са случайни и незначителни, понятно за личност като нея — стара, бедна и невежа жена, която цял живот така и не можа два дни поред да вярва или да се замисли за нещо, без да почувства необходимостта най-категорично да се откаже от него. Големите мисли и големите чувства, пък били те тъжни и неприятни, се нуждаят от време и закрила, подобно на нежни растения, които изискват дълъг период, за да пуснат корени и да укрепнат. Мама не бе успяла да развие в ума и сърцето си друго освен мимолетните треволяци на разсъжденията за всекидневните дреболии и грижи.
Докато се отдавах на някого за пари в спалнята си, в голямата стая пред своя пасианс тя все премисляше глупостите, за които от детството, та до сега живееше: редно ли е цените на хранителните продукти да са такива, махленските клюки, домакинските задължения, страха от болести, предстоящата работа и тям подобни. В най-добрия случай понякога навярно се заслушваше в биенето на камбаните на близката църква и между другото си казваше: „Този път Адриана се забави повечко от обикновено“. Или ако ме чуеше да отварям вратата и да разговарям в антрето: „Адриана свърши“. Какво още? Въплъщавайки се тялом и духом, действително ставах мама, дори смятах, че я обичам много по-силно отпреди.