Шумът от отварянето на вратата ме изтръгна от размишленията. Мама запали лампата и попита: „Какво правиш в тъмното?“ Заслепена от светлината, аз станах и я загледах. От пръв поглед забелязах, че изцяло се е преоблякла. Нямаше шапка на главата, а и никога не е носила, но си беше сложила черното добре ушито палто. Около врата й имаше якичка от котешки кожи, държеше голяма черна кожена чанта с жълт метален цип. Бе намокрила и сресала грижливо сивите си коси, силно изпънати и събрани в малък кок на темето, гъсто набоден с фиби. Беше напудрила безцветните си повехнали бузи и сега те изглеждаха розови. Неволно ме обзе желание да се разсмея, като я видях така пременена и тържествена, но с привичния си тон пътьом я подканих: „Да вървим“.
Знаех, че тя обича в часовете на най-голямото движение да се разхожда бавно по централните улици с най-хубавите магазини. Качихме се на трамвая и слязохме в началото на улица „Национале“. Като малка мама ме водеше тук на разходка. Тръгвахме от площад „Езедра“, тя разглеждаше една по една витрините на магазините отдясно и така стигахме до площад „Венеция“. Там минавахме на отсрещния тротоар и водейки ме за ръка, мама продължаваше внимателно да оглежда изложените стоки, след което пак се връщахме на площад „Езедра“. Без да е купила и карфица, нито да е дръзнала да влезе в някое от многото кафенета по улицата, тя ме прибираше вкъщи изморена и сънлива. Помня, че разходките не ми харесваха, защото, за разлика от нея, която се задоволяваше само с това — внимателно и педантично да огледа стоките, — аз желаех да вляза, да купя и занеса у дома някоя от новите и красиви вещи, изложени зад яркоосветените витрини. Но бързо разбрах, че сме бедни, и изобщо не показвах желанията си. Един-единствен път, вече не помня за какво, проявих каприз, както се казва. Пресякохме немалка част от многолюдната улица — мама ме влачеше за ръка, аз с всички сили се съпротивлявах, виках и плачех. Накрая, изгубила търпение, вместо да получа жадувания предмет, тя ми удари два шамара и новото преживяване ме накара да го забравя.
И така, отново съм на площад „Езедра“ и тръгвам по тротоара под ръка с мама, сякаш изминалите години не са оставили следи. Ето плочките на тротоарите, а по тях гъмжилото от крака, обути в малки и големи, с ток или без ток обувки, ботуши, боти и сандали, погледне ли човек, свят му се завива; ето минувачите сами, двама по двама или мъже, жени и деца на групи, отиват надолу или се изкачват, някои бавно, други забързани, всичките еднакви, може би защото биха искали да са различни, с едни и същи дрехи, шапки, лица, очи, устни; ето магазините за канцеларски, кожухарски, златарски и часовникарски стоки, книжарите и цветарите, магазините за платове, играчки, домашни потреби, мода, чорапи, ръкавици, кафенетата, кината, банките, ето ги зад осветените прозорци на палатите хората, които ходят нагоре-надолу или работят край бюра; ето познатите светещи реклами, а по ъглите продавачите на вестници, на печени кестени и безработните, които предлагат карти на Армения и гумени халки за чадъри; ето просяците и слепеца, застанал в началото на улицата с отпусната до стената глава, черни очила и барета в ръка, по-нататък почти стара жена с кърмаче на пресъхналата си гърда, а още по-нагоре един идиот с жълто и лъскаво дърво на отрязаната ръка, наподобяващо коляно на мястото на дланта. Озовала се отново сред познатите неща на „Национале“, изпитах неприятното усещане за застиналост и силно потреперих, по тялото ми бе преминало леденото дихание на ужаса. От радиото на едно кафене долиташе страстният и висок глас на някаква певица. Беше годината на войната с Етиопия и жената пееше „Черна муцунка“.
Естествено, мама не забеляза преживяванията ми, впрочем аз не ги и показвах. Споменах, че имам ведро и спокойно изражение и околните трудно отгатват какво ми минава през ума. Но след малко несъзнателно се развълнувах, устните ми се разтрепериха — жената бе подела сантиментална песничка.
— Помниш ли как ме разхождаше нагоре-надолу по улицата да гледаме магазините? — попитах мама.
— Да — отговори тя, — но тогава всичко беше по-евтино… Тази чанта например човек можеше да си я занесе вкъщи за трийсет лири…
От магазина за чанти преминахме към златарския. Мама се спря да гледа бижутата и с възхита рече: