— Виж този пръстен! Кой знае колко ли струва… Ами оная масивна златна гривна… Аз нямам слабост към пръстени и гривни, но към герданите — да. Имах гердан от корали, ама се наложи да го продам.
— Кога?
— Ее, преди много години.
Хрумна ми, че независимо от доходите от моя занаят, досега не съм успяла да си купя и най-мизерното пръстенче.
— Знаеш ли, реших отсега нататък да не водя никого у дома. Свършено е — казах.
За първи път явно подмятах с какво се занимавам. Мама направи някаква физиономия, която не можах да си обясня, и отвърна:
— Толкова пъти съм ти казвала: прави каквото искаш. Щом ти си доволна, и аз ще съм доволна.
Ала не личеше да е доволна. Продължих:
— Трябва да заживеем както преди. Ще се наложи пак да започнеш да кроиш и да шиеш ризи.
— Толкова години съм го правила…
— Сега не живеем с повече пари — малко жестоко настоях. — Пък и вече бяхме свикнали. Колкото до мене, чудя се с какво да се захвана.
— Какво ще правиш? — обнадеждена попита мама.
— Не знам. Пак ще започна да работя като модел или ще ти помагам в шиенето.
— Какво ще ми помагаш? — обезкуражена попита тя.
— Или ще ида да слугувам. Какво искаш да правя?
Лицето на мама беше огорчено и тъжно, като че ли ненадейно бе почувствала как натрупаните напоследък килограми се отделят от нея, както мъртвите листа падат от дърветата при първите есенни студове. Обаче убедително каза:
— Прави каквото си намислила, само ти да си доволна, повтарям.
Разбирах, че у нея се борят две противоположни чувства: любовта към мене и привързаността към спокойния живот. Домъчня ми, искаше ми се да пожертва едното от тях — или любовта, или спокойствието си. Но в живота това се случва рядко, обикновено той преминава, като заменяме последиците от нашите добродетели с последиците от пороците ни. Казах:
— Преди не бях доволна и сега не съм, само че няма да продължавам да живея така.
Повече не разговаряхме за нищо. Лицето на мама беше посивяло и обезверено, сякаш вече бе започнала да отслабва и под доскорошния й цветущ вид отново се очертаваше някогашната измършавялост. Все тъй внимателно и подробно изучаваше с поглед витрините, но го правеше механично, без радост и любопитство, като че ли замислена за друго. Навярно не виждаше нищо или по-точно съзираше не изложените стоки, а шевната машина с неуморимия педал, лудо движещата се напред-назад игла, купчините омотани полуушити ризи на работната маса и черното платно, в което увиваше готовите дрехи, за да ги разнесе на клиентите из града. За разлика от нея между мене и витрините нямаше подобни видения. Погледът ми беше ясен, мислите трезви. Различавах всички предмети и картончетата с цените им и си казвах, че наистина не искам повече да упражнявам занаята, но в действителност не умея да върша друго.
Имах желание да купя, макар и в определени рамки, немалко от изложените вещи, но от деня, в който се върнех към професията си на модел или нещо сходно, щеше да се наложи завинаги да се откажа от това. За нас с мама щеше да се възобнови познатият пестелив и несгоден живот, изтъкан от потискан глад, ненужни жертви и безрезултатни спестявания. Сега поне можех да си помечтая за някое бижу, стига да намерех кой да ми го подари. Но заживеех ли както преди, бижутата щяха да бъдат недостъпни за мене като звездите на небето. Предишният ни живот ме отвращаваше, виждаше ми се глупав, блудкав и окаян, в същото време напълно осъзнавах колко безсмислени са причините, поради които исках да променя настоящето. Защото един студент, в когото бях се влюбила, пет пари не даваше за мене. Защото нямах никакво желание да бъда такава, каквато съм. Рекох си — то е само от честолюбие, но аз не мога заради едната гордост да поставя себе си и предимно мама в някогашното жалко положение. Внезапно прозрях как животът на Джакомо, който за миг се беше приближил и слял с моя, се отклонява в различна посока, а моят си продължава по стария път. „Ако намеря някой мъж, макар и беден, да ме обикне и да се ожени за мене, тогава — да — помислих, — но заради една прищявка не си струва трудът.“ Тази мисъл ме успокои и приятно облекчение изпълни душата ми. По-нататък неведнъж го изпитвах — не само не отхвърлях отредената ми съдба, но и сама вървях насреща й. Бях каквато бях, налагаше се да съм такава и толкова. Макар да прозвучи странно, можех да бъда добра съпруга или жена, която се продава за пари, но не и беднячка, която се бъхти и мизерства само за едната гордост. Помирена със себе си, се усмихнах.