Бяхме пред магазин за дамски дрехи, вълнени и копринени тъкани. Мама рече:
— Виж какъв хубав шал. Точно такъв ми трябва.
Успокоена и разведрена, вдигнах очи и погледнах шала, който ми сочеше. Наистина беше хубав, черно-бял, с десен на клони и птици. Вратата на магазина беше отворена, виждаше се щандът, върху който имаше касетка с отделения, пълни с подобни шалове, всичките заплетени и в безпорядък. Попитах мама:
— Харесва ли ти кърпата?
— Да, защо?
— Сега ще го имаш, но първо ми дай чантата си и вземи моята.
Тя не се досети и ме загледа с отворена уста. Без да продумам, взех нейната голяма черна кожена чанта и тикнах в ръцете й моята, която беше доста по-малка. Разтворих ципа на чантата и като придържах с пръсти краищата му допрени, бавно и сякаш с намерение да купувам, влязох в магазина. Мама, която все още не беше разбрала, но не се осмеляваше да пита, ме последва.
— Искаме да разгледаме шаловете — казах на продавачката, като се приближих до касетата.
— Тези са копринени, тези кашмирени, тези вълнени, тези памучни — започна тя, като ми ги посочваше.
Прилепих се до щанда, като държах чантата на височината на стомаха си, и заопипвах шаловете, разгръщайки ги на светлината, за да огледам по-добре десена и разцветките. От черно-белите имаше поне дузина еднакви. Нарочно направих така, че един от тях се изхлузи от касетата и краят му увисна от щанда. После се обърнах към продавачката:
— Всъщност искам нещо по-ярко.
— Имаме и по-фини — каза тя, — но са по-скъпи.
— Покажете ми ги.
Продавачката се обърна, за да извади кутията от рафта. Бях готова, поотдръпнах се от щанда и отворих чантата. Дръпнах шала за края — работа за миг — и пак се долепих до щанда.
Междувременно продавачката извади кутията. Сложи я на щанда и ми показа по-големи и по-хубави шалове. Дълго и спокойно ги разглеждах, съсредоточавайки се върху цветовете и десените, дори ги показвах на мама и ги коментирах с по няколко думи, ала тя беше видяла всичко и ни жива, ни умряла ми отвръщаше само с кимане. Накрая попитах:
— Колко струват?
Продавачката каза цената. Със съжаление рекох:
— Имате право, много са скъпи, поне за мене… Въпреки това благодаря.
Излязохме от магазина и бързо се отправих към недалечната църква, защото се опасявах, че продавачката може да забележи кражбата и да ни догони сред тълпата. Мама ме бе хванала за ръка и изплашена, подозрително се оглеждаше наоколо като пиян човек, който не е напълно сигурен дали и нещата, които вижда, се олюляват и разместват край него. Досмеша ме от уплахата й. Не знаех защо съм откраднала шала, но всъщност нямаше значение, защото преди това бях откраднала пудриерата от дома на Джиновата господарка, а за подобни начинания е важна само първата крачка. Както и при първата кражба, пак изпитах онова чувствено удоволствие и ми се струваше, че разбирам защо толкова хора крадат. Църквата беше на две крачки, в една пресечка на улицата, стигнахме до нея и аз попитах мама:
— Искаш ли да влезем за малко?
— Както кажеш — с приглушен глас отвърна тя.
Влязохме в църквата — малка, бяла, с кръгла форма и колони, приличаше на танцова зала. Имаше две редици излъскани от употреба пейки, върху които от капандурите на купола се процеждаше съвсем слаба светлина. Погледнах нагоре и видях, че целият купол е изрисуван с ангели с разперени крила и бях убедена, че тези тъй красиви създания ще ме закрилят и продавачката няма да разбере за кражбата, преди да затвори магазина. Тишината, мирисът на тамян, мракът и уютът на Божия храм ми вдъхваха увереност след суматохата и ярките светлини по улицата. Бях нахълтала бързо, почти блъскайки мама, но вътре веднага се успокоих и почувствах как страхът ми изчезва. Мама понечи да бръкне в чантата ми, която продължаваше да държи. Подадох й нейната и тихо казах: „Сложи си шала.“
Тя отвори чантата и си покри главата с откраднатия шал. Потопихме пръсти в купата със светена вода и седнахме на първата редица пред големия олтар. Аз коленичих, а мама остана седнала, с ръце в скута и полузакрито лице от прекалено големия шал. Забелязах, че е развълнувана, и неволно сравних вълнението й с моето спокойствие. Бях приятно отпусната и макар да съзнавах, че съм извършила осъдителна от църквата постъпка, нямах угризения и смятах, че сега съм много по-близо до религията, отколкото по времето, когато не правех нищо, заслужаващо порицание, и със стиснати зъби работех, за да се прехранвам. Спомних си за тръпката страх, която преди малко бях изпитала, когато поглеждах към оживената улица, и почувствах утеха при мисълта, че ако има Бог, който ясно вижда вътрешния ми мир, той не открива нищо лошо и знае, че съм невинна единствено поради факта, че живея, което впрочем важи за всички хора. Вярвах, че този Бог не е там, за да ме съди и наказва, а за да оправдае моето съществуване и тъй като то пряко зависеше от него, можеше да бъде само правилно. Докато машинално изричах думите на молитвата, не отмествах поглед от олтара и зад пламъчетата на свещите съзирах картина с неясен образ, който ми се струваше, че е на Мадоната, и разбирах, че въпросът между нас двете не е дали аз трябва да се държа по този или друг начин, а дали да приема, че съм насърчена да продължавам да живея, или не. И изведнъж ми се стори, че зад свещите на олтара това окуражаване, подобно на внезапна топлота, която ме обгърна цялата, се излъчва от неясния образ на Мадоната. Да, бях поощрена да живея, въпреки че нищо не разбирах от живота, нито пък защо се живее.