Умърлушена и замаяна, мама седеше с новия шал, увиснал като човка над носа й, и щом се обърнах и я съгледах, не се сдържах, усмихнах се със симпатия и прошепнах: „Помоли се, ще ти подейства добре“. Тя силно потрепери, поколеба се, сетне сякаш с неохота коленичи и събра ръце. Знаех, че отдавна не желае да се уповава на религията, за нея тя беше лъжлива разтуха, принуждаваща я да бъде покорна и да забрави грубостта на живота. Но все пак я видях как по навик механично раздвижи устни и недоверчивото й намръщено лице наново предизвика усмивката ми. Прииска ми се да я успокоя, да й кажа, че съм променила намерението си, да не се страхува, че ще трябва да работи както преди. В нейното лошо настроение имаше нещо незряло — като дете, на което отказват обещания сладкиш — и именно това, по моя преценка, беше най-важният аспект на отношението й към мене. Определено допусках, че разчита на моя занаят, за да се радва на удобствата си, но всъщност знаех, че не е вярно.
Когато свърши молитвата, мама с яд и неохота се прекръсти, сякаш за да подчертае, че го прави за мое удоволствие; изправих се и й дадох знак да тръгваме. На прага тя си свали шала, грижливо го сгъна и сложи в чантата. Върнахме се на улица „Национале“ и аз тръгнах към близката сладкарница.
— Сега ще изпием по един вермут — казах.
— Не, не… Защо? Няма нужда — моментално отговори тя притеснена, но и доволна.
Винаги си е била такава, по стар навик все се страхуваше, че харча много.
— Е, и какво ще стане? — казах. — Един вермут…
Тя млъкна и ме последва в сладкарницата.
Заведението беше старо, барът и стените бяха облицовани с лъскав махагон, имаше много витринки, пълни с красиви кутии със сладкиши. Седнахме в един ъгъл и аз поръчах два вермута. Докато говорех със сервитьора, мама се притесняваше и неподвижна и смутена гледаше надолу. След като той донесе вермута, тя взе чашката, намокри си устните, сложи я на масата и като ме изгледа, рече сериозно:
— Хубав е.
— Вермут.
Сервитьорът донесе кутия от стъкло и метал, пълна с пасти. Отворих я и подканих мама:
— Вземи си паста.
— Не, не… За бога.
— Вземи, де.
— Ще си разваля апетита.
— От една паста!
Погледнах в кутията, избрах паста с крем и й я подадох:
— Хапни тази. Лека е.
Тя я взе и я изяде на малки хапки, като всеки път поглеждаше с разкаяние там, където е отхапала.
— Наистина е хубава — каза накрая.
— Вземи още една.
Този път тя не чака да я моля и си взе втора. Изпихме вермута, седяхме си и мълчаливо гледахме движението на клиентите из сладкарницата. Виждах, че мама е доволна, задето седи тук, погълнала две пасти и чаша вермут, наблюдава с любопитство ходенето нагоре-надолу на хората, то я забавлява и естествено няма за какво да разговаря с мене. Вероятно за първи път влизаше в подобно заведение, всичко бе ново и непознато за нея и й пречеше да разсъждава.
Влезе млада дама, която водеше за ръка момиченце в късо палтенце, с якичка от бяла пухкава кожа и бели вълнени чорапи и ръкавици. Жената избра от витрината на бара паста и му я подаде. Казах на мама:
— Когато бях малка, ти никога не ме водеше в сладкарници.
— Та нима можех? — отвърна тя.
— Обаче сега — спокойно додадох — аз съм тази, която те води.
Тя помълча, после унило рече: