— Натякваш ми, че съм дошла тук… Аз не исках да идвам.
Сложих ръката си върху нейната:
— Нищо не ти натяквам. Напротив, радвам се, че те доведох. Баба някога водила ли те е на сладкарница?
Тя поклати глава и отговори:
— До осемнайсетгодишна не съм излизала от квартала.
— Виждаш ли сега — казах, — в едно семейство трябва да има човек, който един ден да направи някои неща. Нито ти си ги правила, нито майка ти, нито нейната майка вероятно… Сега аз ги правя… Не може вечно да продължава така.
Тя не отвърна нищо и така поседяхме още четвърт час да погледаме хората. После си отворих чантата, извадих кутия цигари и запалих една. Често жени като мене пушат на обществени места, за да привлекат вниманието на мъжете. Но в онзи момент и през ум не ми минаваше да примамвам любовници, поне за вечерта бях решила да не предприемам нищо. Просто ми се пушеше. Доближих цигарата до устните си, всмукнах дима и го издухах през носа и устата, оглеждах хората и държах цигарата с два пръста.
Но въпреки волята ми в моето движение сигурно е имало нещо предизвикателно, защото видях как близо до бара един мъж, който поднасяше към устата си чаша кафе и се готвеше да отпие, я задържа и ме загледа втренчено. Беше около четирийсетгодишен, нисък, с гъста къдрава коса, изпъкнали очи и масивни челюсти. Тилът му беше толкова широк, че изглеждаше без врат. Държеше чашката и не сваляше очи от мене като бик, зърнал червена дреха и преди да връхлети, се спира с наведена глава. Беше добре облечен, макар и не елегантно, с вталено палто, което подчертаваше раменете му. Загледах надолу и за минута с цигара в ръка премислях „за“ и „против“ този мъж. Знаех, че природата му е такава — един поглед щеше да е достатъчен, за да се подуят вените на шията му и да стане морав в лицето, но не бях съвсем убедена, че ми харесва. После усетих, че като невидим сок, който разпуква набръчканата кора и разкрива крехките кълнове, желанието да го прелъстя възбуди тялото ми и ме принуди да изоставя хладното си държание. И то едва един час след решението ми да зарежа занаята. Помислих си, че действително друго не ми остава, то беше по-силно от мене. Но го помислих с радост, защото откакто излязох от църквата, се бях примирила със съдбата си такава, каквато беше и разбрах, че приемането й ми струваше повече от който и да е благороден отказ. И тъй след кратък размисъл вдигнах очи към мъжа. Стоеше си там подлуден, с чашка кафе в дебелата космата ръка и с биволски очи, вторачени в мене. Тогава, образно казано, започнах преследването и с цялото лукавство, на което съм способна, го изгледах закачливо и предразполагащо. Той открито откликна и както бях предположила, лицето му почервеня. Изпи кафето, сложи чашката на бара и изпъчен и вдървен във вталеното си палто, със ситни стъпки отиде на касата и плати. На прага се обърна и ми направи недвусмислен и властен знак, че ще ме чака. С очи му отговорих утвърдително. Мъжът излезе и аз рекох на мама:
— Ставам, но ти остани, защото не мога да си тръгна с тебе.
Тя се наслаждаваше на гледката в сладкарницата и смаяна подскочи:
— Къде отиваш?… Защо?
— Навън има един мъж, който ме чака — отговорих, изправяйки се. — Ето ти парите. Плати и се прибирай вкъщи. Всъщност аз ще те изпреваря, но няма да съм сама.
Тя ме изгледа, струва ми се, с угризение. Не каза нищо. Кимнах за довиждане и тръгнах. Мъжът стоеше на улицата. Едва излязох и той се хвърли върху мене, като стискаше силно ръката ми:
— Къде искаш да отидем? — запита.
— Ще идем у дома.
Така след няколко часа терзания аз се отказах да се боря срещу онова, което, изглежда, бе моя съдба, даже я прегърнах с повече обич, както се прегръща непобедим враг, и се почувствах свободна. Някои ще си помислят, че ми е било много лесно да приема недостойната, но доходна съдба, вместо да се откажа от нея. Но аз нерядко съм се питала защо тъгата и яростта толкова често съжителстват в душите на онези, които искат да живеят съобразно дадени норми или да се подчиняват на определени идеали, и защо други, които приемат собствения си нищожен и жалък живот, обикновено са весели и безгрижни. Всъщност в тези случаи човек се подчинява не на някакви норми, а на темперамента си, който се превръща в истинска и лична съдба. Моят, както казах, безусловно налагаше да бъда весела, нежна и спокойна, и аз го приемах.
Трета глава
От Джакомо се отказах напълно и реших да не мисля за него. Давах си сметка, че съм влюбена и ако се върне, ще го обичам повече от всичко. Но знаех, че никога няма да се оставя да ме унижава. Върнеше ли се, щях да застана срещу него затворена в живота си като в непревземаема и непоклатима крепост, която наистина щеше да остане такава, докато не пожелаех да изляза от нея. Щях да му кажа: „Аз съм проститутка от улицата и нищо повече. Ако ме искаш, приеми ме каквато съм“. Бях разбрала, че силата ми не беше в това да се стремя да бъда такава, каквато не съм, а да приема себе си. Моята сила бяха бедността, занаятът ми, мама, грозната къща, скромните дрехи, сиромашкият произход, нещастията ми и най-вече дълбоко скритото в душата ми чувство като скъпоценен камък в земята, което ме караше да приема всички тези неща. Бях сигурна, че никога вече няма да срещна Джакомо, и тази увереност ме караше да го обичам по нов начин — тъжно и безнадеждно, както се обичат покойниците, които няма да се върнат никога.