В онези дни окончателно скъсах с Джино. Споменавала съм, че грубите раздели не ми се нравят и искам нещата да изживеят живота си и да умрат от собствената си смърт. Връзката ми с него е добър пример за това. Тя се разпадна, защото животът, който бе в нея, изтече не по моя, нито, в известен смисъл, по вина на Джино. Завърши по начин, който не ми остави нито съжаления, нито угризения.
Бях продължила от време на време, два-три пъти месечно, да се срещам с Джино. Той ми харесваше, както казах, макар че бях изгубила всякакво уважение към него. В един от онези дни ми определи среща по телефона в млечния бар и аз обещах да отида.
Барът беше в нашия квартал. Джино ме чакаше във вътрешното помещение, което беше без прозорци, облицовано с керамични плочки. Като влязох, видях, че не е сам. С гръб към мене при него седеше някакъв мъж. Видях само, че е облечен със зелен шлифер и има руси, късо подстригани коси. Приближих се, Джино се изправи, но приятелят му не стана. Джино рече:
— Запознай се с моя приятел Сондзоньо.
Тогава и онзи стана прав и аз му подадох ръка, гледайки го. Когато стисна ръката ми, изпитах усещането, че я стяга в клещи, и извиках от болка. Той моментално я пусна и аз усмихната седнах, казвайки:
— Знаете ли, че ми причинихте болка? Винаги ли правите така?
Той не отговори, даже не се усмихна. Лицето му беше бяло като платно, имаше изпъкнало чело, малки светлосини очи, сплескан нос и уста, приличаща на разрез. Русите му коси бяха четинести, мръсни, късо подстригани. Долната част на лицето му бе широка, с груби и изпъкнали челюсти. Някакъв нерв, който неспирно потрепваше на бузата му, създаваше впечатление, че постоянно стиска нещо със зъби. Джино, който, изглежда, се отнасяше към Сондзоньо с уважение и възхищение, през смях каза:
— О, това е нищо! Ако знаеш колко е силен… Има забранен юмрук.
Стори ми се, че Сондзоньо го поглежда неприязнено. С беззвучен глас се обади:
— Не е вярно, че имам забранен юмрук… Мога да го имам.
— Какво значи забранен юмрук? — попитах.
— Когато с един юмручен удар можеш да убиеш човек. Тогава е забранено да си служиш с юмрука… като използването на пистолет е — кратко отговори Сондзоньо.
— Я пробвай колко е силен — настоя Джино възбуден и сякаш жадуващ да спечели благоволението му. — Опитай, накарай я да ти пипне ръката.
Колебаех се, но Джино настояваше и изглежда, неговият приятел също очакваше подобна постъпка от мене. Бавно протегнах длан към ръката му, за да я опипам. Сондзоньо я сви в лакътя, за да изпъкнат мускулите. Извърши го сериозно и почти навъсен. Изненадах се, защото на вид беше дребничък, а под ръкава му докоснах с пръсти нещо като пакет железни въжета. Отдръпнах ръка и не знам дали с удивление или отвращение, възкликнах. Той самодоволно ме изгледа и по устните му се плъзна лека усмивка. Джино заприказва:
— Стар приятел ми е. Отдавна се познаваме, нали Примо? Като братя сме, така да се каже. — Потупа го по рамото и добави: — Старият Примо.
Но сякаш за да отблъсне ръката му, другият повдигна рамо и отвърна:
— Не сме нито приятели, нито братя. Заедно работехме в гаража. Това е всичко.
— Е, знам, че ти с никого не искаше да се сприятелиш. Нито с мъже, нито с жени. Вечно сам и за своя сметка — не се смути Джино.
Сондзоньо го изгледа. Погледът му беше втренчен, невероятно неподвижен и настойчив, и Джино сведе очи.
— Кой ти е наприказвал тия глупости? — попита Сондзоньо. — Дружа с когото ми харесва… жени и мъже.
— Казах го просто така. — Джино, изглежда, бе изгубил наглостта си. — Аз наистина не съм те виждал с никого.