— Ти никога нищо не си знаел за моите работи.
— Хм, виждах те всеки ден. Сутрин и вечер.
— Всеки ден си ме виждал… И какво?
— Е — настоя Джино, — все сам беше и мислех, че не се срещаш с никого. Когато някой си има приятел — мъж или жена, — винаги се научава.
— Не се прави на глупак — грубо рече Сондзоньо.
— Сега и глупак ме наричаш — почервенял каза Джино, преструвайки се свойски на обиден, но личеше, че му е неприятно.
— Не се прави на глупак — повтори Сондзоньо. — Бездруго ще ти разбия муцуната.
Внезапно разбрах, че не само е способен, но и възнамерява да го направи. И като поставих ръката си върху неговата, казах:
— Щом искате да се биете, моля правете го, но когато ме няма. Не мога да понасям насилието.
— Представям ти една госпожица, моя приятелка — умърлушен се обади Джино, — а ти я плашиш с държанието си. Ще си помисли, че сме врагове.
Сондзоньо се обърна към мене и за първи път се усмихна. Усмихнат ми намигаше, бърчеше чело и освен малките си грозни зъби ми показваше и венците си. Попита:
— Госпожицата не се е изплашила, нали?
— Никак не съм се изплашила — сухо отвърнах, — но както казах, не обичам насилието.
Последва дълго мълчание. Сондзоньо седеше неподвижно, с ръце в джобовете на шлифера, челюстите му потрепваха, гледаше в празната заличка, а Джино с наведена глава пушеше, димът излизаше от устата му и се плъзгаше край лицето и ушите му, които още аленееха. След малко Сондзоньо стана и заяви:
— Е, аз си тръгвам.
Джино любезно скочи на крака и му подаде ръка с думите:
— Без омраза, нали Примо?
— Без омраза — през зъби отговори онзи.
Стисна ми ръка, но този път без да ми причини болка, и се отдалечи. Беше слаб, дребен на ръст и наистина бе чудно откъде взема тази сила.
Веднага щом той излезе, шеговито подхвърлих на Джино:
— Приятели сте били, даже братя, но ти наговори такива неща…
Джино се беше окопитил и поклати глава:
— Такъв си е, но не е лош, а освен това имам сметка от него. Беше ми полезен.
— В какъв смисъл?
Забелязах, че Джино е възбуден и изгаря от желание да ми разкрие нещо. Ненадейно стана весел, оживен и нетърпелив:
— Помниш ли онази пудриера на госпожата?
— Да… и какво?
Очите му блеснаха и снишавайки глас, той прошепна:
— Добре, но аз после размислих и не я върнах.
— Не я върна?
— Не… В края на краищата си помислих, че госпожата е богата и една пудриера повече или по-малко за нея няма значение. Още повече че ударът вече беше направен — добави с присъщата си предпазливост — и всъщност крадецът не бях аз.
— Аз бях — рекох спокойно.
Престори се, че не ме е чул, и продължи:
— Обаче после имаше проблем с продаването. Беше вещ, която бие на очи, познава се и не посмях… Така я държах в джоба си дълго… Накрая срещнах Сондзоньо и му разказах как стоят нещата.
— Каза ли му за мене? — прекъснах го.
— Не, за тебе не… казах му, че ми я е дала една приятелка, но така, без да споменавам имена, а той… той три дни мисли и не знам как я е продал, но ми донесе парите. То се знае, задържа своята част от тях, както беше уговорено.
Джино трепереше от възбуда и като се поогледа наоколо, извади от джоба си куп свити банкноти.
И аз не знам защо в онзи момент изпитах силна неприязън към него. Не че не одобрявах постъпката му, естествено нямах право, но ликуващият му тон ме дразнеше и усещах, че не ми е казал всичко и несъмнено премълчава най-неприятното. Хладно казах:
— Добре си направил.
— Дръж — продължи той, разгъвайки банкнотите, — това е за тебе. Преброил съм ги.
— Не, не — веднага отказах. — Нищо не искам, наистина нищо.
— Защо?
— Нищо не искам.
— Искаш да ме обидиш.
Сянка на подозрение и тревога премина по лицето му и аз се изплаших, че наистина съм го обидила. Сложих ръка върху неговата и с усилие казах:
— Ако не ми беше предложил, щях да съм ако не засегната, поне учудена, ала така стана добре. Не ги искам, защото за мене това е приключило, но съм доволна, че имаш пари.
Джино ме гледаше с недоумяващ, мнителен и изпитателен поглед, сякаш искаше да отгатне каква е тайната, която се криеше зад думите ми. И по-късно, често спомняйки си за него, си давах сметка, че той не успя да ме разбере, защото живееше в свят, различен от моя, с други принципи и чувства. Не знам дали неговият свят бе по-лош или по-добър от моя, знам само, че за него определени думи нямаха смисъла, който аз влагах, и че голяма част от постъпките му според мен бяха недостойни, а той ги считаше за редни, дори почтени. По-точно, Джино придаваше най-голямо значение на интелигентността, схващана обаче като хитрост. И като делеше хората на хитри и не хитри, винаги и на всяка цена държеше да принадлежи към първата категория. Аз не съм хитра, навярно не съм и умна, но никога не съм разбирала как една подлост умишлено извършена, може да бъде достойна за възхищение, а даже извинима.