Неочаквано съмнението, което измъчваше Джино, се разпръсна и той възкликна:
— Разбрах защо не искаш парите, страхуваш се! Страх те е, че ще разкрият кражбата. Не бери грижа, всичко е наред!
Изобщо не изпитвах страх, но не се заех да го разубеждавам, защото втората част от фразата му ми се видя неясна.
— Какво значи всичко е наред?
— Да, всичко е наред — отговори той. — Помниш ли, като ти казах, че вкъщи подозират една от камериерките?
— Да.
— Добре… С нея не се разбирахме, защото тя злословеше зад гърба ми. Няколко дни след кражбата усетих, че нещата не вървят добре. Комисарят два пъти се връща, струваше ми се, че ме наблюдават. Обърни внимание — още не бяха правили никакъв обиск. Тогава ми дойде следната идея: с нова кражба да предизвикам претърсване и да намеря начин вината и за двете кражби да падне върху тази жена.
Не казах нищо, а той, поглеждащ ме с широко отворени блеснали очи, сякаш да разбере възхитена ли съм от хитростта му, продължи:
— В едно чекмедже госпожата имаше долари. Взех ги и ги скрих зад един стар куфар в стаята на камериерката. Естествено, този път направиха обиск, доларите се появиха и я арестуваха. Сега тя, разбира се, се кълне, че е невинна, но кой й вярва? Откриха парите в нейната стая.
— И къде е тази жена?
— В затвора е и не иска да си признае… Знаеш ли какво каза комисарят на госпожата? Бъдете спокойна, госпожо, с добро или с лошо, накрая ще си признае. Разбра ли, а? Знаеш ли какво значи с лошо? Бой!
Гледах го и като виждах колко е ентусиазиран и горд от себе си, се смразих и обърках. Напосоки попитах:
— Как се казва жената?
— Луиза Фелини. Не е много млада, надменна е и ако я слушаш, работела като камериерка погрешка, и никой не бил по-честен от нея — той весело се изсмя.
Едва успях да сподавя дълбока въздишка и рекох:
— Знаеш ли, че си голям подлец?
— От къде на къде? Защо? — попита изненадан.
След като го нарекох подлец, се почувствах по-освободена и решителна. Ноздрите ми се издуваха от гняв и започнах:
— И ти искаше да взема тези пари? Знаех си аз, че са пари, които не трябва да докосвам.
— Е, и какво толкова? — каза той, като се опитваше да изглежда спокоен. — Няма да си признае и ще я пуснат да си върви.
— И все пак ти самият каза, че я държат в затвора и я бият.
— Казах го ей така.
— Не ме интересува. Заради тебе в затвора е отишъл невинен човек… И имаш очи да дойдеш и да ми го разкажеш! Наистина си подлец.
Той ненадейно се разгневи и пребледнял ме хвана за ръката.
— Престани да ме наричаш подлец!
— Защо? Мисля, че си подлец, и ти го казвам!
Джино съвсем си изгуби ума и извърши нещо неочаквано. Изви ми ръката, сякаш искаше да я счупи, после неочаквано наведе глава и здравата ме ухапа. С рязко движение се освободих и станах.
— Да не си полудял — казах. — Какво те прихваща? Хапеш? Няма смисъл, подлец си и подлец ще си останеш.
Той не отговори, но се хвана за главата, като че ли щеше да си заскубе косите.
Извиках сервитьора и платих изконсумираното от мене, Джино и Сондзоньо. После заявих:
— Отивам си. И знай, че между нас всичко е свършено. Не ми се мяркай повече, не ме търси, не идвай, вече не те познавам.
Той нито продума, нито вдигна глава и аз излязох.
Млечният бар беше в началото на булеварда, недалече от къщи. Тръгнах бавно по тротоара срещу стените. Нощта беше облачна и препръскващият дъжд като облак се стелеше в студения и непотрепващ въздух. Крепостните стени обикновено бяха неосветени, малкото фенери се намираха на голямо разстояние един от друг. Веднага щом излязох от млечния бар, видях как отсреща един мъж се отдръпна от светлината на фенера и пое край стените с моето темпо и в същата посока. По пристегнатия в кръста шлифер и русата късо подстригана коса познах Сондзоньо. На фона на стените той изглеждаше още по-дребен, от време на време изчезваше в сянката, после се появяваше в светлината на някой фенер. За първи път изпитах досада към мъжете, които тичаха подире ми като кучета след кучка. Все още треперех от гняв и като се сетех за жената, която Джино бе вкарал в затвора, не можех да не се терзая, защото в края на краищата аз бях откраднала пудриерата. Но може би не беше гузна съвест, а по-скоро раздразнение и негодувание. Бунтувах се срещу неправдата, ненавиждах Джино, противно ми беше, че го мразя и знам за допуснатата несправедливост. Аз наистина не съм създадена за подобни изживявания, бях много развълнувана, просто не можех да се позная. Вървях бързо, нетърпелива да стигна до дома преди Сондзоньо да ме заговори, както сигурно възнамеряваше. Но дочух зад мене гласа на Джино, който викаше запъхтян: