— Адриана! Адриана!
Престорих се, че не чувам, и ускорих крачка. Джино ме настигна и ме хвана за ръката.
— Адриана, дълго време бяхме заедно, не можем да се разделим така.
Рязко се дръпнах и продължих напред. От другата страна дребната и ясно очертана фигура на Сондзоньо излезе от тъмнината и навлезе в светлия кръг на фенера. Подтичвайки до мене, Джино започна:
— Адриана, обичам те…
Вдъхваше ми съжаление и омраза едновременно, а това ми беше далеч по-неприятно от думите му. Опитах се да мисля за друго. Изведнъж сама не знам как ме осени една идея. Спомних си за Астарита, който винаги ми беше предлагал помощта си, и реших, че несъмнено ще съумее да измъкне нещастната жена от затвора. Това хрумване веднага ми подейства благотворно — олекна ми на душата, даже ми се стори, че не мразя Джино, а му съчувствам. Спрях се и спокойно го попитах:
— Джино, защо не си вървиш?
— Обичам те.
— И аз те обичах, но вече е свършено. Върви си, така ще е по-добре и за двама ни.
Бяхме в тъмната част на булеварда, където нямаше нито осветление, нито магазини. Той ме прегърна през кръста и се опита да ме целуне. Прекрасно можех да се освободя сама, защото съм силна, а и никой мъж не е в състояние да целуне жена, която не иска. Не знам кой дявол ме накара да викна Сондзоньо, който бе спрял отсреща до стените и пъхнал ръце в джобовете на шлифера, ни наблюдаваше. Мисля, че го повиках, защото вече бях намерила лек за лошата постъпка на Джино и любопитството и кокетството отново докоснаха душата ми. Два пъти извиках: „Сондзоньо, Сондзоньо!“, и той незабавно пресече улицата. Объркан, Джино ме пусна:
— Кажете му — спокойно се обърнах към Сондзоньо веднага щом той се приближи, — да ме остави. Не го обичам вече. Ако на мене не ми вярва, сигурно на вас ще повярва, нали сте му приятел.
— Чу ли какво каза госпожицата? — попита Сондзоньо.
— Но аз… — започна Джино.
Мислех си, че както обикновено става, ще поспорят и накрая Джино ще се примири и ще си тръгне. Но видях как изневиделица Сондзоньо направи някакво движение, Джино смаян го погледна, после без звук, се свлече на земята и се претъркулна по тротоара до канавката. А може би съм видяла само как Джино пада и по това съм се досетила какво е било движението на Сондзоньо. То беше толкова бързо и безшумно, че имах чувството, че халюцинирам. Разтърсих глава и отново погледнах: Сондзоньо стоеше разкрачен пред мене и внимателно разглеждаше свития си юмрук, а Джино лежеше с гръб към нас във водата, беше се посъвзел, подпираше се на лакът и надигаше глава. Изглежда, не искаше да се изправи, човек би помислил, че втренчено съзерцава бялата хартийка, която се открояваше в тинята на канавката. Сондзоньо ми каза: „Да вървим“ и леко замаяна аз поех с него към къщи.
Той здраво ме държеше за ръка и крачеше мълчаливо. Беше по-нисък от мене, но усещах дланта му около ръката си като менгеме. След малко му казах:
— Лошо направихте, че ударихте Джино. Той и без това щеше да си тръгне.
— Така повече няма да ви досажда — отговори.
— Ама как го правите? Даже не видях, мярнах само, че Джино пада.
— Въпрос на навик — отвърна той.
Говореше, сякаш сдъвкваше думите, преди да ги произнесе, или по-точно изпробваше здравината им със зъбите си, които държеше винаги стиснати и аз си ги представях набити един между друг като на хищниците.
Имах голямо желание да му опипам ръката и наново да усетя твърдите и изпъкнали мускули под ръкава. Сондзоньо не толкова ме привличаше, колкото ми бе любопитен. Докато човек не си изясни защо се страхува, страхът може да бъде приятно и в известен смисъл възбуждащо изживяване.