Вече наистина се страхувах. Заплахата в неговите думи, студеният и безмилостен тон, втренченият поглед и очите му, които от светлосини сякаш бяха станали червени, всичко това сякаш бе подчинено на някаква чудовищна цел. Твърде късно осъзнах, че е невъзможно да го възпра, постъпката ми щеше да е равносилна на опит да бъде спряна търкаляща се по стръмен склон скала. Единственото, което направих, бе да повдигна гневно рамене. Сондзоньо не спираше:
— Не ти харесвам, а? И правиш физиономия на погнуса, като те докосвам… Ей сега ще ти сменя физиономията, миличка!
Вдигна ръка и замахна да ме зашлеви. Тъй като очаквах нещо подобно, се помъчих да се предпазя. Но без резултат, той успя с оскърбителна грубост да ме удари първо по едната, а после, докато извръщах лице, и по другата буза. За първи път през живота ми се случваше такова нещо и за миг по-скоро се слисах, отколкото обидих от парещите му удари. Дръпнах се и му казах:
— Знаеш ли какво си? Един нещастник!
Той изглеждаше поразен от думите ми. Седна в края на леглото, хвана здраво матрака и се поолюля. Сетне, без да ме гледа, изрече:
— Всички сме нещастници.
— Наистина трябва голяма смелост, за да биеш жена — казах.
Внезапно млъкнах и очите ми се напълниха със сълзи. Не толкова заради шамарите, колкото от нервното изтощение през тази вечер, в която бяха станали куп неприятни и противни случки. Спомних си за поваления в калта Джино, съжалих, че не се погрижих за него и доволна тръгнах със Сондзоньо само защото жадувах да опипам необикновените му мускули; ненадейно съвестта ме загриза, дожаля ми за Джино, бях отвратена от себе си и съзнавах, че съм наказана за безчувствеността и глупостта си от същата ръка, която бе ударила и него. Тогава насилието ми се понрави, но сега то се обръщаше срещу мене. През сълзи погледнах към Сондзоньо. Той седеше в края на леглото гол, неокосмен, попривел рамене, ръцете му висяха и по нищо не личеше колко са силни. Неочаквано ми се прииска да премахна разстоянието, което ни делеше. Насилих се и го попитах:
— Мога ли да знам поне защо ме удари?
— Правеше такава физиономия…
Кожата над челюстта му потрепваше, навярно размисляше. Разбрах, че щом искам да се сближим, първо трябва да му кажа какво мисля, без да скривам нищо. Отговорих:
— Въобрази си, че не те харесвам, но грешиш.
— Така ли?
— Грешиш. Всъщност не знам защо, но ме плашиш… затова правех такава физиономия.
При думите ми той рязко се обърна и недоверчиво ме заразглежда. Бързо се успокои и не без суета попита:
— Карах те да се страхуваш ли?
— Да.
— И сега още ли те е страх?
— Не, сега и да ме убиеш, ми е все едно.
Говорех истината и дори в онзи миг мечтаех да ме убие, защото съвсем неочаквано желанието ми да живея секна. Сондзоньо се ядоса:
— Кой ти е казвал, че ще те убива? И защо те плашех?
— Знам ли… Плашеше ме… това са неща, които не могат да се обяснят.
— Джино плашеше ли те?
— Защо трябва да ме е плашел?
— А аз защо те плашех?
Той вече беше забравил напълно за помирението ни и в гласа му имаше нова мрачна ярост.
— Хм — казах, за да го успокоя, — вдъхваше ми страх, защото се усеща, че си способен на всичко.
Той не отговори, постоя замислен. После се обърна и със заплашителен тон попита:
— Значи ли това, че трябва да се облека и да си отида?
Погледнах го и разбрах, че пак прелива от гняв. Моят отказ щеше да ми навлече ново и навярно още по-брутално насилие. Налагаше се да приема. Припомних си светлите му очи и изпитах отвращение при мисълта, че те ще бъдат вторачени в моите по време на любовния акт. Бавно изрекох:
— Не, остани, ако искаш, но първо изгаси светлината.
Той стана — дребничък, бял, но изключително добре сложен, само дето вратът му бе по-къс — и на пръсти отиде да завърти електрическия ключ до вратата. Веднага разбрах, че идеята ми да загаси лампата беше глупава, защото, щом стаята потъна в мрак, наново вихрено ме връхлетя страхът, от който вярвах, че съм се отърсила. Като че ли при мен имаше не мъж, а някакъв свиреп звяр, който можеше от леговището си в някой ъгъл на стаята да скочи върху мене и да ме разкъса. Навярно Сондзоньо се позабави, докато се ориентира в тъмното между столовете и другите мебели, а може би аз от страх си въобразих, че се бави по-дълго. Но ми се стори, че мина много време и когато усетих ръцете му върху тялото си, не съумях да потисна ново, още по-силно потреперване. Надявах се, че ще му убегне, но той имаше изострения инстинкт на хищник и веднага реагира: