— Още ли се страхуваш?
Сигурно моят ангел пазител е бил нейде в тъмнината. От тона на въпроса предусетих, че е вдигнал ръка и в зависимост от отговора ми щеше да реши да ме удари ли, или не. Разбрах: съзнаваше, че буди страх, а му се щеше да не е така, да бъде обичан като останалите мъже. Ала за да постигне целта си, не смогваше да намери друг подход освен внушаването на още по-смразяващ страх. Протегнах длан и като се престорих, че го милвам по шията и дясната ръка, се уверих в предположението си — беше с вдигната ръка, готов всеки миг да ме зашлеви. С усилие, мъчейки се да предам обичайната топла и спокойна интонация на гласа си, казах:
— Не, сега наистина ми е студено. Да се пъхнем под завивката.
— Добре.
В неговото „добре“ имаше нотка на заплаха, което потвърди, че страхът ми не е бил напразен. И тогава, в тъмнината, докато той ме притискаше и прегръщаше, изживях един от най-тягостните моменти в живота си. Страхът вцепеняваше крайниците ми и неподвластни на волята, те отскачаха и потръпваха от допира с гладкото, подвижно и змиевидно тяло на Сондзоньо; казвах си, че е абсурдно именно в такъв момент да се боя от него, напрягах всичките си сили да се успокоя и да му се отдам като на любим човек. Усещах страха не толкова в крайниците — те, макар и с погнуса, все още ми се подчиняваха — колкото дълбоко в утробата, която сякаш се затваряше и с ужас отхвърляше обладаването. Накрая, когато всичко свърши, изпитах някакво удоволствие, което отвращението правеше мрачно и ужасно, и неволно нададох силен, продължителен и жалостен вик в тъмнината, като че ли последната прегръдка принадлежеше на смъртта, а не на любовта и този вопъл беше по изплъзващия ми се живот, след който остава само едно мъртво и изтерзано тяло.
После лежахме в тъмнината, без да разговаряме. Бях съсипана и почти веднага заспах. Много скоро усетих огромна тежест върху гърдите, сякаш голият Сондзоньо удобно се беше сгушил там свит на кълбо. Твърдите месести части на задника му притискаха шията ми, а краката му се опираха в стомаха ми и постепенно тежестта се увеличаваше, насън се мятах, мъчейки се да се освободя или поне да го отместя. Накрая почувствах, че се задушавам, и понечих да извикам. Безгласният вик раздираше гърдите ми и след време, което ми се стори безкрайно, успях да изкрещя, и така се събудих.
Лампата на нощното шкафче светеше, Сондзоньо ме гледаше, подпрял глава на лакътя си.
— Дълго ли спах? — попитах.
— Някакъв си половин час — през зъби рече той.
Хвърлих му бърз поглед, в който сигурно е личал ужасът ми от кошмарния сън, защото той с особен тон, сякаш за да тласне в друга посока разговора, запита:
— Още ли те е страх?
— Не знам.
— Ако знаеше кой съм — каза, — щеше да се страхуваш още повече.
След любовния акт всички мъже са склонни да говорят за себе си и да правят признания. Сондзоньо, изглежда, не правеше изключение от това правило. Гласът му, противно на обичайното, звучеше спокойно, тихо и почти сърдечно. С доловима суета и самодоволство. Пак се изплаших, и то ужасно, сърцето ми заблъска в гърдите, като че ли щеше да изхвръкне.
— Защо? — попитах. — Кой си?
Той ме изгледа не толкова с колебание, а по-скоро с наслаждение от очаквания ефект на думите му.
— Аз съм мъжът от улица „Палестро“ — бавно изрече накрая той, — ето кой съм.
Сондзоньо мислеше, че няма нужда да обяснява какво се е случило на улица „Палестро“, и този път суетата му не грешеше. Съвсем наскоро в една от къщите на споменатата улица бе извършено потресаващо престъпление, за което всички вестници писаха, а дребните хорица, пристрастени към подобни неща, нашироко обсъждаха. Дори мама, която прекарваше голяма част от деня в изучаване на новините от черната хроника, първа ми го съобщи. В дома си, където живеел сам, бил убит млад златар. По всяка вероятност средството, с което си бе послужил Сондзоньо, защото вече знаех, че той е убиецът, било тежко бронзово преспапие. Полицията не беше открила никакви улики. По всичко личеше, че златарят е изкупувал крадени вещи и основателно се предполагаше, както се потвърди, че е бил убит по време на незаконна сделка.
Неведнъж ми е правело впечатление, че когато някаква вест ни изплаши или ужаси, главата ни се изпразва и вниманието необяснимо се съсредоточава върху първия попаднал пред погледа предмет, сякаш да проникне под повърхността му и да достигне тайната, която се крие в него. Същото се случи и в онази вечер, след откровението на Сондзоньо. Стоях с широко отворени очи, главата ми като пробит съд, съдържащ течност или фин прах, мигом се беше изпразнила и все пак усещах, че умът ми е готов да възприеме още нещо, но това усещане беше болезнено, защото ми се искаше да запълня празнотата, а не успявах. Междувременно втренчено гледах дланта на Сондзоньо, който лежеше настрани, опрян на лакът. Имаше бяла, гладка, закръглена ръка, без косми, от необикновените мускули нямаше и следа. Китката му също беше бяла и кръгличка и на нея той носеше семпла кожена лента, досущ като каишка за часовник — единствено нея не бе свалил, когато се събличаше. Черната омазнена лентичка сякаш придаваше някакъв смисъл не само на ръката, но и на цялото му бяло и голо тяло, исках да намеря този смисъл, но ми убягваше. По тъмния цвят приличаше на брънка от веригата на каторжник. Същевременно в непретенциозността й имаше нещо изящно и зловещо, тя бе като детайл, насочващ към дебнещата жестокост в дивия характер на Сондзоньо. Разсейването ми трая минута. Сетне внезапно рой тревожни мисли нахлуха в ума ми и се заблъскаха като птици в тясна клетка. Спомних си как още в самото начало Сондзоньо ме плашеше, как после се любих с него и разбрах, че когато в тъмнината се бях примирила с присъствието му, моето ужасено тяло преди разума е усетило какво крие Сондзоньо, затова нададох онзи вик.