Накрая го попитах първото нещо, което ми хрумна:
— Защо го направи?
С почти неподвижни устни той отговори:
— Имах един ценен предмет за продан. Знаех, че оня търговец е мошеник, но познавах единствено него. Предложи ми смешна цена. Ненавиждах го, защото и друг път ме беше мамил… Казах му, че е мошеник и си вземам предмета обратно. Той отговори нещо, което ме изкара от търпение.
— Какво? — попитах.
С почуда забелязах, че от начина, по който Сондзоньо разказваше станалото, страхът ми за първи път намаля и неволно съчувствие сгря сърцето ми. И докато го питах какво е казал златарят, осъзнах, че се надявам то да е било нещо толкова ужасно, че да предизвика престъплението, ако не и да го оправдае. Сондзоньо накратко обясни:
— Каза, че ако не си тръгна, ще ме издаде. Помислих си: „Стига вече“ и когато той се обърна… — не довърши изречението и ме загледа съсредоточено.
— А той как изглеждаше — попитах и моето любопитство веднага ми се видя глупаво и безпричинно.
— Плешив, по-скоро нисък, с хитро заешко лице — точно го описа Сондзоньо.
Говореше спокойно, с антипатия и едва ли не ме накара да си представя как с фалшиво недоверие омразният златар със заешкото лице тегли на ръка предмета, който Сондзоньо му предлага. Вече не изпитвах никакъв страх, струваше ми се, че Сондзоньо успя да ме приобщи към неприязънта си срещу убития и дори не бях много сигурна, че го осъждам. Действително смятах, че толкова добре разбирам случилото се, та едва ли не си мислех, че и аз съм способна да извърша престъплението. Известно ми бе какво значат думите: „Той отговори нещо, което ме изкара от търпение.“ Сондзоньо беше губил търпение веднъж с Джино, втори път с мене и единствено по волята на случайността никой от нас не бе убит. Толкова добре го разбирах и дотам бях вникнала в същността му, та не само че не се боях от него, ами изпитвах някаква всяваща ужас симпатия. Симпатия, която той не съумя да ми вдъхне, докато беше само един от многото ми любовници и не знаех за престъплението му.
— Не съжаляваш ли? — попитах. — Нямаш ли угризения?
— Вече е свършено — отговори.
Гледах го напрегнато и се изненадах, когато против волята си кимнах одобрително. Припомних си Джино, който наистина беше мръсник, както се изрази Сондзоньо, но все пак бе човешко същество, беше ме обичал, преди аз също го обичах, и си помислих, че утре по същия начин мога да одобря и неговото убийство; мина ми през ума, че златарят не е бил нито по-добър, нито по-лош от Джино, разликата беше в това, че не го познавах и ми се виждаше справедливо да бъде убит само защото с особен тон съм чула да казват, че имал заешко лице. Ужасих се, но не от Сондзоньо, който беше създаден такъв и преди да бъде осъден, трябваше да бъде разбран, а от себе си, защото не бях като него и все пак се оставях да бъда заразена от омраза и кървава отмъстителност. Възбудена седнах в леглото и заповтарях: