Ако някой ми беше разказал историята с пудриерата, щеше да ми е забавно, тъй както човек се развлича, когато чува някаква необикновена и почти невероятна случка. Тя беше от рода на онези, които те карат да възкликнеш: „Гледай ти какво съвпадение!“, от такива историйки жениците като мама извличаха номерата за лотото: толкова за мъртвия, толкова за златото и толкова за крадеца. Но сега случайността попадна на мене и аз с изненада си давах сметка каква разлика има между това да си вътре и извън нещата. Действително се оказах в положението на човек, който е посял семе, после забравя за него и след много време открива, че то се е превърнало в избуяло, разлистено и напъпило растение, готово всеки миг да разцъфне. Ала какво растение и какъв цвят! Връщах се далече назад, от случка към случка, но не намирах първопричината. Бях се отдала на Джино, защото вярвах, че ще се оженим, но той ме излъга; отвратена, аз откраднах пудриерата. По-късно му признах кражбата, той се изплаши, дадох му пудриерата, за да не го уволнят, а Джино трябваше да я подхвърли на господарката си. От страх да не бъде обвинен в кражба, той не я върнал и набедил невинната камериерка, която хвърлили в затвора и там я биели. Междувременно Джино дал пудриерата на приятеля си, за да я продаде; Сондзоньо се срещнал със златаря, онзи го обидил, и тогава, обзет от ярост, той го убил; и така златарят бе мъртъв, а Сондзоньо беше станал убиец. Съзнавах, че не мога да стоваря цялата вина върху себе си, това значеше, че моето желание да се омъжа и да си създам семейство е било главната причина за тези нещастия, и все пак не успявах да се отърся от угризенията и покрусата. Най-после, в резултат на премислянето, ми хрумна, че цялата вина е в моите крака, бедра, гърди, изобщо в моята красота, с която мама бе тъй горда, но в която като във всяко творение на природата нямаше нищо виновно. Разсъждавах така от яд и отчаяние, както човек мисли за нещо абсурдно, за да го направи сто пъти по-невероятно. Всъщност осъзнавах, че няма виновник и нещата са такива, каквито е трябвало да бъдат, но все пак беше непоносимо; ала ако се търсеше виновност и невинност, то тогава всички бяхме едновременно виновни и невинни.
Мракът на забвението лека-полека ме поглъщаше, както при наводнение водата бавно се издига от партера към горните етажи на сградата. Първа, разбира се, потъна способността ми да преценявам. Но до последно моето въображение омаяно рисуваше престъплението на Сондзоньо. Бях далече от всякакво порицание или ужас, гледах просто на това като на неразбираема и следователно посвоему забавна постъпка. Струваше ми се, че виждам как Сондзоньо обикаля с ръце в джобовете на шлифера по улица „Палестро“, влиза в дома на златаря и го чака прав в салончето. Струваше ми се, че виждам как златарят влиза и се ръкува с него. Сяда зад бюрото си, Сондзоньо му подава пудриерата, онзи я разглежда и с пренебрежение и недоверие клати глава. Вдига заешкото си лице и изрича смехотворна сума. Сондзоньо ядно и втренчено го гледа, после грубо издърпва пудриерата от ръката му. Обвинява го, че иска да го измами. Златарят пък заплашва, че ще го предаде, заповядва му да се маха. Сетне като човек, който повече не иска да спори, се обръща настрани или се навежда. Сондзоньо взема бронзовото преспапие и го удря по главата. Златарят се опитва да извика, Сондзоньо се хвърля върху него и го удря, докато се убеди, че го е убил. После го блъска на земята, отваря чекмеджетата, грабва парите и побягва. Но преди да излезе, както бях чела по вестниците, в пристъп на ярост завърта тока на обувката си върху лицето на проснатия мъртвец.
Унесена се спирах задълго върху всички подробности на убийството. Следвах Сондзоньо и почти замислях действията му, бях неговата ръка, която подава пудриерата, която хваща преспапието, нанася удари на златаря; бях неговият крак, който накрая с бяс смачква лицето на убития. Във виденията ми, както споменах, нямаше никакъв ужас, укор или пък одобрение. Въпреки това изпитвах същата особена наслада, както децата, седнали на топличко край майка си, слушат някаква приказка и фантазията им следва приключенията на нейните герои. Ала моята приказка беше мрачна и кървава, неин герой бе Сондзоньо и очарованието й се примесваше с безсилна и растяща мъка. Почти стигах до скрития смисъл на приказката, започвах я отначало, преминавах фазите на престъплението, вкусвах печалното наслаждение и неизменно се озовавах пред тайната. Така премисляйки фактите, пропаднах в бездната на съня като човек, който не премерва скока си над пропаст и пада в нея.