Спала съм около два часа, сетне се събудих. По-точно започнах да се разбуждам с тялото си, а умът ми, покорен от някакво вцепенение, продължаваше да спи. Най-напред започнах да протягам ръце в тъмнината като слепец, но не можах да разпозная мястото, където се намирах. Бях заспала легнала в леглото си, а сега стоях права в много тясно пространство между гладки и плътно затворени стени. Веднага си представих, че съм в затворническа килия, и в същия миг си спомних за камериерката, която Джино подло бе вкарал в затвора. Аз бях камериерката и душата ме болеше от несправедливостта, която изстрадвах. Имах почти физическото усещане, че съм се превърнала в камериерката, чувствах как терзанието ме преобразява, вмества ме в тялото й, придава ми образа й и ме принуждава да правя нейните движения. Скривах с ръце лицето си, плачех и мислех, че съм затворена несправедливо в килията и е невъзможно да изляза. Същевременно съзнавах, че съм си Адриана, върху която не е било упражнено никакво насилие, че не съм затворничка и един-единствен жест ще е достатъчен, за да се освободя от камериерката. Но какъв да е той, не успявах да отгатна, въпреки неописуемото ми желание да изляза от собствената си тъмница на състрадание и душевна болка. После като внезапна светлина, заслепяваща очите в мрака, ме озари хрумването за Астарита. „Ще ида при Астарита и ще го накарам да я освободи“ — рекох си, протегнах ръце и веднага открих, че стените на килията са се раздалечили и през образувалия се процеп мога да изляза. Направих няколко крачки в тъмното, напипах електрическия ключ и припряно го завъртях. В стаята нахлу светлина. Стоях до вратата задъхана, гола, лицето и тялото ми плуваха в студена пот. Килията, в която бях затворена досега, беше познатото ми място в ъгъла между гардероба и шкафа — едно съвсем тясно пространство между стените, което мебелите почти запълваха. Насън бях станала и бях отишла в своя затвор.
Загасих светлината и внимателно се върнах в леглото. Преди да заспя, си помислих, че не е по силите ми да възкреся златаря, но можех да спася камериерката или поне да се опитам — това беше единственото нещо, което имаше значение. Още по-задължена бях да го извърша сега, след като се бях убедила, че не съм толкова добра, както винаги съм вярвала. Или поне моята доброта не изключваше вкус към кръвопролитието, очарование от насилието и задоволство от престъплението.
Четвърта глава
На следващата сутрин се облякох грижливо, сложих пудриерата в чантата и излязох да телефонирам на Астарита. Бях необяснимо весела; от тягостното чувство, което с откровението си снощи Сондзоньо ми беше вдъхнал, нямаше и следа. Често през живота съм си давала сметка, че най-лошият враг на милосърдието и моралното неодобрение е суетата. При мисълта, че единствено аз в Рим знам как е извършено престъплението и кой е извършителят, изпитвах не страх и ужас, а суетно задоволство. Казвах си: „Известно ми е кой е убил златаря“, и ми се струваше, че днес гледам на хората и нещата с други очи. Въобразявах си едва ли не, че съм се променила, даже се боях, че тайната на Сондзоньо е изписана по лицето ми. В същото време изпитвах сладостно, приятно и неудържимо желание да разкажа на някого за узнатото. Както многото вода в тясна ваза прелива, така тайната препълваше душата ми и се изкушавах да я споделя. Предполагам, че това е главната причина, поради която престъпниците доверяват било на любовниците си, било на съпругите си злодеянията, които са направили, те пък от своя страна ги разказват на някой близък приятел, той на друг и накрая новината стига до ушите на полицията. По мое мнение, като споделят с някого за престъпленията си, престъпниците се опитват да отстранят част от тяхната вероятно непоносима тежест, натоварвайки с нея и други хора. Сякаш вината така може да се разпредели върху плещите на мнозина, та да стане лека и поносима. В действителност тя прилича на бреме, чиято тежест не само не намалява, а дори се увеличава съобразно броя на онези, които са се съгласили да го поемат.
Докато вървях из улиците и търсех обществен телефон, купих два вестника и потърсих в хрониките нещо за престъплението на улица „Палестро“. Оттогава бе минало известно време и под заглавието прочетох само няколко разочароващи реда: „Никаква улика срещу убиеца на златаря.“ Дадох си сметка, че стига да не допусне груба грешка, Сондзоньо можеше да бъде сигурен, че никога няма да го разкрият. Незаконната търговия, с която жертвата се бе занимавала, много затрудняваше полицейското разследване. Златарят, както пишеха вестниците, по неизвестни причини често имал тайни връзки с хора от всички класи и нива и бе възможно неговият убиец да е човек, с когото никога не се е срещал преди и който, без предумисъл го е убил. Тази версия беше най-близо до истината. Ала именно защото беше най-правилната, от написаното ставаше ясно, че полицията се е отказала да търси виновника.