В едно ресторантче намерих обществен телефон и набрах номера на Астарита. Бяха изминали поне шест седмици, откакто не се бях обаждала и сигурно го изненадах, защото в първия момент не позна гласа ми и заговори с официалния си служебен тон. За миг ми мина през ума, че сигурно вече не се интересува от мене и, честно казано, сърцето ми се обърна при мисълта за задържаната камериерка и лошия късмет Астарита да престане да ме обича точно когато намесата му бе необходима, за да бъде спасена нещастната жена. Ала тази силна уплаха все пак бе приятна, защото ми възвърна изгубената вяра в собствената доброта; уверих се, че наистина съм взела присърце освобождаването на камериерката и независимо от отношенията ми с убиеца Сондзоньо, пак съм някогашната чувствителна и отзивчива Адриана. Изплашена си казах името и с облекчение чух как гласът на Астарита веднага се промени, стана развълнуван и настойчив и той започна да заеква. Една такава любов винаги ласкае жените: успокоих се, бях му благодарна, дори, признавам, изпитах някакво мимолетно привличане към него. Гальовно му определих среща, Астарита обеща, че непременно ще дойде, и аз излязох от ресторантчето.
През цялата нощ, която прекарах в кошмари, бе валяло като из ведро и често в просъница чувах плющенето на дъжда и свистенето на вятъра и този водовъртеж, засилваше самотата ми и сгъстяваше мрака, в който се лутах. Призори дъждът спря и с последни усилия вятърът разпръсна облаците, небето се проясни и наоколо стана свежо и спокойно. След като телефонирах на Астарита, тръгнах в ранната слънчева утрин по булеварда с чинарите, бях позамаяна от отвратителния и неспокоен сън, но бързо се съвзех от студения въздух. Радвах се на хубавия ден и имах чувството, че всичко попаднало пред погледа ми ми харесва, очарова и развлича. Харесваха ми ивиците влага между изсъхналите каменни плочи, стволовете на чинарите с люспести кори, обагрени в бяло, зелено, жълто и черно, които отдалече приличаха на позлатени, привличаха ме фасадите на къщите с големи влажни петна от нощния дъжд, минувачите в ранния час — мъже, бързащи за работа, слугини с пазарски чанти в ръка, момиченца и момченца с учебници, водени от родителите или от по-големите си братя. Спрях, за да дам милостиня на възрастен просяк и докато търсех пари в чантата, забелязах, че погледът ми със симпатия се задържа върху овехтелия му военен шинел и кръпките по лактите и реверите. Сиви, кафяви, жълти, зашити с черен конец върху поизбелялото зелено, беше ми драго да гледам цветните парчета и едрия бод, с който старателно бяха пришити, дори се изненадах, че се замислям за работата, която просякът е свършил някоя сутрин — изрязал е с ножица плата, сложил го е върху дупката и грижливо я е закърпил. Кръпките ми се нравеха, както на гладния му харесва току-що изпеченият хляб, и докато се отдалечавах, не се стърпях и няколко пъти се обърнах, за да ги погледна отново. Ненадейно ми хрумна, че би било хубаво животът ми да прилича на тази сутрин — ясен, чист и приятен. Живот, измит от чернилките, в който ще може да се гледа с любов дори на най-обикновените неща. При това сравнение се върна дълго спотайваното ми и безгласно желание да си живея нормално, с един-единствен мъж, в нова, подредена, светла и хигиенична къща. Давах си сметка колко неприятен ми е моят занаят, макар че поради природата си бях склонна към него. Знаех, че е мръсен, просмукан с миризма на пот, мъжко семе и нечистоплътност, полепнала по пръстите, тялото и в леглото ми, и колкото да се миех и да почиствах стаята си, мирисът оставаше. Мина ми през ума, че всъщност работата ми почти всеки ден да се събличам и обличам пред очите на различни мъже ми пречи да гледам на тялото си с топлота и разбиране, които помня, че като младо момиче изпитвах, когато се оглеждах в огледалото или се къпех в банята. Приятно е да гледаш на собственото си тяло като на нещо ново и непознато, което расте, наедрява и се разхубавява, а аз, за да създавам винаги усещането за новост на любовниците си, доброволно и завинаги се бях лишила от него.
В светлината на тези разсъждения престъплението на Сондзоньо, подлостта на Джино, нещастието на камериерката и останалите интриги, с които се измъчвах, ми се виждаха естествени последици от объркания ми живот. Последици, които нямаха особено значение, не ме караха да се чувствам виновна и можеха да се променят единствено ако успеех да сбъдна предишните си мечти да живея нормално. Много ми се прииска да бъда порядъчна във всяко отношение. Да заживея съобразно морала, който не допускаше да се упражнява такъв занаят, в хармония с природата, която налагаше жена на моята възраст да има дете, според добрия вкус, който изискваше да се живее сред красиви предмети, да се обличат нови и различни дрехи, да се обитават светли, чисти и удобни къщи. Ала нещата се изключваха взаимно и ако държах да се съобразявам с морала, нямаше да съм в съгласие с природата, добрият вкус пък противоречеше на изискванията на морала и природата. При тази мисъл бе обзе познатият и отдавнашен като съществуването ми гняв, че неизменно съм длъжница на нуждата и съм безсилна да я задоволя с друго освен с жертването на най-светлите си мечти. Неведнъж усещах, че все още не съм приела напълно съдбата си, и това бе обнадеждаващо, защото знаех, че ако ми се предостави случай да променя живота си, веднага и без колебание ще се възползвам.