Бях определила среща на Астарита по обед, непосредствено след като излезе от службата, дотогава оставаха още няколко часа, нямах какво да правя и реших да отида у Джизела. От известно време не я бях виждала и подозирах, че някой е заел мястото на годеник любовник, роля, която преди играеше Рикардо в живота й. И Джизела като мене се надяваше един ден да се уреди и предполагам, че такава е надеждата на всички жени от бранша. Но за разлика от мене Джизела придаваше голямо значение на хорското мнение, за нея занаятът бе средство за социално издигане, докато аз по рождение бях предразположена към него. Тя се срамуваше, че другите мислят за нея, че е такава, каквато беше, макар всъщност склонността й да бе много по-дълбока от моята. Аз не изпитвах никакъв срам, но в определени моменти се чувствах зависима и извратена.
Пристигнах в дома й и понечих да тръгна нагоре по стълбата. Гласът на портиерката ме спря:
— При госпожица Джизела ли отивате? Тя вече не живее тук.
— А къде е отишла?
— На улица „Казабланка“, номер седем. Дойде един рус господин с кола, натовариха й нещата и заминаха.
Улица „Казабланка“ бе нова и се намираше в нов квартал. Моментално проумях, че съм дошла да чуя как ми казват точно това — заминала е с някого. Не знам защо, но внезапно се почувствах изморена, краката ми се огънаха и трябваше да се облегна на входната врата, за да не падна. Съвзех се, поразмислих и реших да потърся Джизела на новия й адрес. Взех такси и поръчах на шофьора да ме закара на улица „Казабланка“.
Таксито се движеше бързо и постепенно се отдалечавахме от центъра на града с тесните му улици и редиците прилепени една до друга стари къщи. Улиците ставаха по-просторни, разклоняваха се, вливаха се в площади, все повече и повече се разширяваха, сградите бяха нови и между тях се виждаше зелената ивица на полето. Това пътуване ме натъжаваше и потискаше. Изведнъж подробно си припомних всички усилия, които Джизела бе положила, за да ме поквари и да ме принуди да заприличам на нея, и неволно, както кърви рана, се разплаках.
Когато пристигнах и слязох от таксито, очите ми бяха пълни със сълзи, а бузите мокри.
— Госпожице, не бива да плачете — каза шофьорът.
В отговор поклатих глава и поех към входа на Джизела.
Къщата беше бяла, в модерен стил, съвсем наскоро построена, както личеше по струпаните в малката гола градинка тръби, греди и лопати и петната вар, с които бе зацапана вратата. Влязох в бяло, съвсем празно входно антре, стълбището също беше бяло, през матираните стъкла на прозорците проникваше мека светлина. Портиерът — млад, червенокос младеж с работнически комбинезон, по нищо неприличащ на старите и мръсни портиери — ме въведе в асансьора, аз натиснах бутона и тръгнах нагоре. Вътре миришеше приятно на нова дървения, лъсната със спирт. И в бръмченето на механизма сякаш се усещаше новостта на мотор, който работи отскоро. Постепенно, докато асансьорът се издигаше към последния етаж, светлината ставаше по-ярка, като че ли сградата нямаше покрив и асансьорът се отправяше към небето. Щом асансьорът спря, слязох и се озовах на слънчева, заслепяваща с белотата си площадка, пред хубава врата от светло дърво с лъскава месингова брава. Позвъних, отвори ми слабо мургаво слугинче с приветлив израз, дантелена шапка и бродирана престилка.
— Госпожица Де Сантис — казах. — Предайте й за Адриана.
Слугинчето ме остави и тръгна по коридора към вратата в дъното с бели матирани стъкла като онези до стълбите. И тук коридорът беше бял и празен, както навсякъде в сградата; прецених, че апартаментът вероятно е малък, с не повече от четири стаи. Беше топлофициран и топлината на парното подсилваше острия мирис на прясна вар и блажна боя. Остъклената врата в дъното се отвори, слугинчето се появи и ми съобщи, че мога да вляза.