Тя се усмихна със сдържано доволство и огледа наоколо. Непринудено станах, отидох при нея, прегърнах я и казах:
— Толкова ми е приятно, наистина много, искрено се радвам.
Жестът окончателно разпръсна всякакво враждебно чувство в душата ми. Допрях лице до стъклената врата и загледах навън. Блокът се издигаше на възвишение, вдадено в морето, и наоколо се разстилаше безкраен пейзаж. Една река зигзагообразно пресичаше култивираната равнина, из която имаше разпръснати тук-там гори, мандри и скалисти хълмчета. В единия край на панорамата се виждаше последното разклонение от периферния градски квартал с няколко бели жилищни блока. На хоризонта, под блестящото небе, ясно се очертаваше синя планинска верига. Обърнах се към Джизела:
— Знаеш ли, че имаш вълшебен изглед?
— Нали? — отговори тя.
Отиде до бюфета, извади две чашки и тумбеста бутилка и ги сложи на масата.
— Ще пийнеш ли малко ликьор? — попита небрежно.
Без съмнение всички действия на господарка на къщата й доставяха огромно удоволствие.
Седнахме на масата и мълчаливо изпихме ликьора. Разбирах, че Джизела е смутена, и ми се прииска да й помогна да преодолее объркването си. Реших да я предразположа:
— Не постъпи добре… трябваше да ми кажеш.
— Нямах време — бързо отговори тя, — знаеш, преместването… Освен това бях толкова заета с купуването на най-необходимите неща — мебели, бельо, съдове… Нямах време дъх да си поема. Къщата изисква грижи — говореше с присвити устни тя като възпитаните госпожи.
— Разбирам — без злоба или огорчение казах, сякаш се касаеше за нещо, което не ме засяга, — след като вече си се настанила тук и си добре, вече ти е досадно да ме виждаш, срамуваш се от мене.
— Изобщо не се срамувам — пораздразнено отвърна тя, както изглежда, обидена повече от спокойния ми тон, отколкото от думите ми. — Ако мислиш така, наистина си глупачка. Само че отсега нататък няма да можем да се срещаме както преди. Искам да кажа, да излизаме заедно и всичко останало. Ако той научи, горко ми.
— Бъди спокойна — мило казах, — повече няма да ме видиш. Днес дойдох само за да разбера какво е станало с тебе.
Тя се престори, че не е чула, и така потвърди предположенията ми. За миг настана мълчание. После с фалшива загриженост попита:
— А ти?
Със спонтанност, която ме изплаши, най-напред се сетих за Джакомо. С приглушен глас отговорих:
— Аз ли? Нищо… Всичко е както преди.
— А Астарита?
— Виждам го понякога.
— А Джино?
— С него всичко свърши.
При спомена за Джакомо сърцето ми се сви. Джизела изтълкува посвоему силното отчаяние, което прозираше по лицето ми. Вероятно реши, че нейният късмет и високомерното й поведение са ме подразнили. Поразмисли, после с пресилена загриженост рече:
— Все пак никой не може да ми избие от главата, че стига да поискаш, Астарита ще ти уреди къща.
— Но аз не искам — отвърнах спокойно, — нито Астарита, нито който и да е друг.
В израза й прочетох недоумение:
— Защо? Няма да ти хареса да имаш дом като този ли?
— Домът ти е хубав — отговорих, — но аз искам преди всичко да бъда свободна.
— Аз съм свободна, по-свободна от тебе — обидено рече тя. — Разполагам с времето си.
— Не за такава свобода говорех.
— А за каква?
Проумях, че съм я засегнала, ако не за друго, поне защото не показах достатъчно, че се възхищавам от апартамента, с който тя толкова се гордееше. Да й обяснявам, че подобно пренебрежение не съществува и че по никакъв начин нямам желание да се обвързвам с човек, когото не обичам, значеше да я обидя наново и по-тежко отпреди. Предпочетох да променя разговора и бързо рекох:
— Я по-добре ми покажи дома си. Колко стаи имаш?
— Какво те интересува? — с тон на обидена госпожица попита тя. — Нали сама каза, че не искаш да имаш такъв дом?
— Не съм казала това — отговорих търпеливо. — Апартаментът ти е много хубав, дай боже и аз да имам такъв.
Тя нищо не продума, забила поглед в пода.
— Е — уморено подех след миг, — няма ли да ми го покажеш?