Джизела вдигна очи и с изненада видях, че са пълни със сълзи.
— Ти не си ми приятелка, както си мислех! — внезапно викна тя. — Ти… ти преливаш от завист и именно за да ме нараниш, ме унизяваш заради дома ми.
Говореше празни приказки, цялото й лице бе мокро от плач. Раздразнението й беше безпочвено, защото тя не знаеше за моята отчаяна любов към Джакомо и мъката, че съм се разделила с него, просто плачеше от яд и на свой ред завиждаше. Много добре я разбирах и именно затова й съчувствах. Станах, приближих се и сложих ръка на рамото й.
— Защо говориш така? Аз не съм завистлива. Просто предпочитам други неща, но ми е приятно, че ти си доволна. Хайде — завърших, прегръщайки я, — покажи ми другите стаи.
Тя си издуха носа и обясни:
— Само четири са… и са почти празни.
— Хайде да вървим.
Изправи се, тръгна пред мене по коридора и като отваряше врата след врата, ми показа спалнята, в която имаше само легло и до него фотьойл, после една празна стая, където възнамеряваше да сложи легло „за гости“, и стаичката на слугинчето — същинска дупка. Показа ми трите стаи с ядосан израз, като разтваряше вратите и набързо, без удоволствие, ми обясняваше предназначението им. Лошото й настроение премина в суета, когато ме въведе в банята и кухнята, облицовани с керамични плочки, оборудвани с нови електроуреди и блестящи батерии. Обясни ми начина на употреба на електрическите уреди, чистотата, ползата и предимствата им пред газовите и аз, макар че хич не ми беше до това, със съответните възклицания на възхита и изненада се преструвах на заинтригувана. Джизела остана много доволна от поведението ми и щом разгледах всичко, каза:
— Сега да се върнем оттатък и да изпием по чашка.
— Не, не — отказах, — трябва да си тръгвам.
— Е, какво си се разбързала. Постой малко.
Бяхме в коридора. Тя се поколеба, после рече:
— Трябва да дойдеш пак… И знаеш ли какво можем да направим? Той често отсъства от Рим. Тия дни, аз ще ти съобщя кога, ще доведеш двама твои приятели и ще се позабавляваме.
— Ами ако после той научи?
— Защо трябва да научава?
— Добре, разбрахме се — рекох. На свой ред се поколебах, но се престраших. — Впрочем, кажи ми, той никога ли не ти е споменавал за приятеля си, с когото беше онази вечер?
— Студентът ли? Защо? Интересува ли те?
— Не, просто питам.
— Снощи пак го видяхме.
Не можах да скрия вълнението си и с несигурен глас казах:
— Слушай, ако го видиш, предай му да ме посети, но ей така, все едно е без значение.
— Добре, ще му предам — отвърна.
Изгледа ме подозрително и се засрамих, сякаш любовта ми към Джакомо бе изписана на челото ми с ярки букви. По тона на отговора й отгатнах, че няма да му предаде моята покана. Отчаяна, отворих входната врата, сбогувах се и без да се обръщам, бързо заслизах по стълбите. На втората площадка спрях, облегнах се на стената и погледнах нагоре. „Защо й го казах?“ питах се. „Какво ми стана?“ С наведена глава продължих да слизам.
Бях определила срещата на Астарита у дома, прибрах се изтощена, защото бях отвикнала да излизам сутрин, ходенето нагоре-надолу и слънцето ме бяха изморили. Не бях тъжна, предварително изстрадах посещението у Джизела, докато плачех в таксито, което ме отвеждаше към новия й дом. Мама отвори и каза, че някакъв мъж близо час ме чака в моята стая. Отидох там и седнах на леглото, нехаеща за Астарита, който стоеше до прозореца и сигурно гледаше в двора. Поседях неподвижно, с ръка на гърдите, задъхана от бързото изкачване на стълбите. Бях седнала с гръб към него и с отсъстващ поглед се взирах във вратата. Беше ми казал добър ден, но аз не му отговорих. После дойде, седна до мене и като обгърна с ръка кръста ми, ме загледа съсредоточено.
От многото грижи бях забравила за налудничавото му влечение към мен, вечно пламтящо и нащрек. Проявих силна нетърпимост:
— Ти винаги ли имаш желание? — бавно и заядливо попитах, като се отдръпнах назад.
Той премълча, взе ръката ми, поднесе я към устните си и ме изгледа от горе до долу. Стори ми се, че ще полудея, и дръпнах ръката си.
— Винаги ли имаш желание? — повторих. — И сутрин ли? И след като до обед си работил? И на гладен стомах? Преди да обядваш? Знаеш ли, ти си странен човек.
Направи ми впечатление, че устните му треперят, а очите проблясват.
— Знаеш, че те обичам.
— Има време за любов и време за други работи. Определих ти срещата в един часа именно за да ти подскажа, че не се касае за любов, а ти… Наистина си странен. Не се ли срамуваш?