Майк Лосън
Рискове на играта
Джо Демарко #8
Посвещавам тази книга на племенниците си Дан Смолдор, служител в полицията на окръг Арлингтън, и Ник Маршъл от Американската армия.
Благодаря и на двама ви за вашата служба.
1
— Нещо не е наред — заяви Макгрудър, вторачен в монитора, и почука с дебелия си пръст по клавиша със сочещата надолу стрелка.
Пат Макгрудър беше на шейсет и четири, висок метър и седемдесет, към сто и двайсет килограма и с емфизем. Грег се ужасяваше от него. И Тед се ужасяваше, но за разлика от Грег не го показваше. Тед отпиваше от латето си и се преструваше, че чете „Форчън“, докато Макгрудър разглежда таблиците. Грег обаче — този тъпанар — не се свърташе на едно място, кършеше ръце и преглъщаше, все едно в гърлото му е заседнала топка за голф.
Макгрудър продължаваше да се взира в монитора и да хрипти, стиснал неодобрително устни. Седеше на стола на Тед, на бюрото на Тед, пред компютъра на Тед, а Тед и Грег се бяха свили на канапето срещу бюрото като провинили се ученици, повикани в кабинета на директора.
— Нещо не е наред — промърмори отново Макгрудър.
— Боже, Пат! — възкликна Тед и хвърли списанието на пода, преструвайки се на ядосан. — Всичко си е наред. Може да сме паднали с два процента и…
— Две цяло и една десета — уточни Грег.
Тед го предупреди с поглед да си затваря устата.
— … от счетоводните книги става ясно точно къде, а ние ти обяснихме точно защо. Не се опитваме да крием нищо, мамка му! Заради състоянието на икономиката всички казина по крайбрежието изгубиха пари през последното тримесечие, а в този бизнес приходите варират.
Макгрудър не отговори. Продължи да трака по клавиатурата и да примижава срещу монитора. Накрая престана и погледна Тед.
— Не ми обяснявай как варират нещата, синко. Чувам какво ми говориш и виждам цифрите. Обаче нещо не е наред.
— Пат, наистина ли мислиш, че ще посмея да крада от Ал? Хайде стига! Този човек ми е като баща, пък и…
— Тед, помниш ли оня тип, Поли Карлучи? — попита Макгрудър.
— Да, от Вегас — отговори безучастно Тед.
— Точно така — потвърди Макгрудър. — От Вегас. А как наричат Поли сега, Тед?
Той не отговори. Просто продължи да гледа Макгрудър, за да му покаже, че никак не е уплашен.
— Казват му Поли Сакатия, нали, Тед?
Тед отново не отговори, но Макгрудър се престори, че не забелязва.
— Точно така — каза той, — викат му Сакатия, защото Ал му отрязал палците. А Поли се опитал да прекара Ал с две скапани хилядарки. Представяш ли си какво ще направи Ал на някой, който го прецака по-сериозно?
— Писна ми вече! — възкликна Тед.
— Писна ли ти?
— Аха. Писна ми да седиш тук, дебелак такъв, и да ме обвиняваш, че крада от Ал, понеже си въобразяваш, че нещо не е наред, ама не знаеш какво.
— Внимавай какви ги дрънкаш — предупреди го Макгрудър.
— Върви по дяволите! — изруга Тед.
Макгрудър се изправи с известно усилие. Измери Тед с поглед и кимна.
— Добре.
Тед не знаеше какво ще рече това.
Макгрудър се заклатушка от бюрото към закачалката и с мъка навлече едно гигантско палто.
— Ще се върна след няколко дни — съобщи той. — Пак ще прегледам нещата, ще поговоря с някои от хората ти, ще проверя загубите, които твърдиш, че сте претърпели. Ще се върна, защото не всичко се свежда до цифрите, синко. — Макгрудър потупа месестия си нос и после посочи Грег. — Като го гледам как се поти и как ти се държиш като шибан глупак, веднага ви лъсват задниците.
Тед поклати глава, все едно не вярваше на ушите си.
Макгрудър отвори вратата, но на прага се извърна и каза:
— О, забравих копията, които направих. — Грег скочи и буквално изприпка до принтера. Пресегна се да вземе разпечатките, а Макгрудър подметна: — Не, Грег, не ги хващай така. Вземи ги, без да използваш палеца си.
— Край с нас — заяви Грег. — Мъртви сме. Трябваше ли да му говориш така?
Тед мълчеше. Стоеше с гръб към Грег и гледаше навън през прозореца. Кабинетът му се намираше на двайсет и деветия етаж и от тук се виждаше единствено океанът, дори кораб нямаше. Никога не беше намирал Атлантическия океан, поне тази негова част, за особено живописен. Средиземно море, Карибите, водата около Хаваите — онези кобалтовосини и тюркоазени морета наистина бяха прелестни. Обаче тук водата беше предимно мръсно синьо-зеленикава, и то в хубавите дни.