Тръгнаха към терасата, привлечени от гледката и от синьо-черните води на океана. Малка група сърфисти чакаха подходящия момент. Пиърс почувства влечение. За него очакването на големите вълни беше по-вълнуващо от самото сърфиране.
— Онези там са моите момчета — рече Зелър.
— Приличат на гимназисти.
— И аз съм гимназист.
Хенри кимна. Чувствай се млад и ще останеш млад — широко разпространено в Малибу правило за живота.
— Все забравям колко много си постигнал, Коуди.
— Не мога да се оплача. По-добре е, отколкото да продаваш същината на живота за по двайсет и пет кинта пликчето. — Коуди имаше предвид кръвна плазма. — Искаш ли бира?
— Разбира се. Каквато и да е.
Зелър отиде в кухнята, а Пиърс обиколи работното му място. Двете помещения бяха разделени с висока лавица, отрупана с електроника. На двете бюра и рафтовете бяха наредени справочници и наръчници за програмни продукти и компютърни системи. Хенри мина през прозрачната врата към гаража. Вътре имаше климатична инсталация и два компютъра с множество монитори. Всички системи работеха. Стените бяха изолирани с черен дунапрен. Осветлението беше оскъдно. Отнякъде се разнасяше музика — диск на „Гънс енд Роузис“, който Пиърс не бе слушал поне десет години.
На отсрещната стена бяха залепени плакати с емблеми и търговски наименования на компании. Повечето се бяха превърнали в такава неизменна част от всекидневието на американеца, че имената им бяха равностойни на продуктите, които произвеждаха и продаваха. Броят на плакатите се бе увеличил, откакто Пиърс бе идвал тук за последен път. Той знаеше, че Зелър слага емблема всеки път, когато проникне в компютърната система на някоя компания.
Коуди печелеше петстотин долара на час като спазващ законите хакер. Беше най-добрият от най-добрите. Работеше на свободна практика. Обикновено го наемаше някоя от седемте големи счетоводни фирми, за да извърши тестове за проверка на защитата на компютрите на клиентите им. В известно отношение това беше изнудване. Зелър рядко не успяваше да проникне в някоя система. И след всеки успех работодателят му сключваше изгоден договор с клиента за защита на компютърната система и Коуди получаваше тлъста премия. Веднъж бе казал на Пиърс, че дигиталната защита е най-бързо разрастващата се област в корпоративната индустрия на счетоводството. Зелър непрекъснато отклоняваше предложения да стане високоплатен член на управителния съвет на една или друга голяма фирма, като казваше, че работата на свободна практика му позволява да се въздържа от съблазните на властта в корпоративния свят.
Коуди влезе с две кафяви бутилки „Сан Мигел“. Преди да отпият, се чукнаха два пъти. Още една традиция. Пиърс хареса бирата — вкусна и хладна. Посочи един червено-бял квадрат, залепен на стената — известният символ на напитка, консумирана с милиони литри в цял свят.
— Нов е, нали?
— Да, наскоро го получих. Знаеш ли как са получили тайната си формула за производството на напитката?
— Да, от кокаин.
— Това е мит. Все едно, искаха да проверят дали формулата е защитена. Не знаех абсолютно нищо за нея. Но след седем часа изпратих формулата по електронната поща на изпълнителния директор. Той не знаеше, че правим проверка на надеждността на системата. Бяха я поръчали подчинените му. Казаха ми, че едва не получил инфаркт, по дяволите. Сигурно си е въобразявал, че формулата се разпространява по интернет и попада в ръцете на „Пепси“.
Пиърс се усмихна.
— Страхотно. Работиш ли върху нещо в момента? Като гледам, си зает. — Той посочи мониторите.
— Не съвсем. Сърфирам из мрежата. Търся някой, който знам, че се крие някъде там.
— Кого?
— Ако ти кажа, после ще трябва да те убия.
Бизнес. Зелър искаше да каже, че част от онова, което продава, е дискретност. Двамата бяха приятели от колежа, но работата си беше работа.
— Разбирам — каза Пиърс. — И не искам да ти преча, затова ще говоря без заобиколки. Имаш ли време да свършиш нещо друго?
— Кога трябва да започна?
— Веднага.
— Спешен случай. Обичам да работя за „Амедео Текнолоджис“.
— Не е за компанията, а лично за мен. Но ще ти платя.
— Това ми харесва още повече. Какво ти трябва?
— Искам да провериш някои хора и бизнеса им.
Зелър кимна замислено.
— Баровци?
— Не знам какви са, но вземи всички предпазни мерки. Става дума за развлечения за възрастни.
Коуди се усмихна широко и около очите му се образуваха бръчки.
— Не ми казвай, че чукаш някоя от онези кукли.
— Не. Нищо подобно.
— Тогава какво?
Пиърс му каза всичко, което знаеше за Лили Куинлан, без да обясни откъде я знае, и го помоли да разбере, каквото може, за „Предприемачески идеи без граници“ и Уенц.