— Знаеш ли малкото му име?
— Не. Само Уенц. Не може да са толкова много в този бизнес.
— Пълно сканиране ли?
— Каквото можеш да научиш.
— Да спазвам ли закона?
Пиърс се поколеба. Зелър не откъсваше поглед от него. Пиърс знаеше, че Коуди може да открие много повече, ако премине границите и проникне в системи, в които няма право да влиза. А Зелър беше експерт по това. Обречените бяха сформирани през втората си година в колежа. Тогава компютърното хакерство излизаше на мода за тяхното поколение и за групата им, предимно под ръководството на Зелър, и си правеха шеги. Най-доброто им попадение беше, когато проникнаха в базата данни на местната телефонна компания и смениха номера на пицария „Домино“ с домашния номер на декана на факултета по компютърни науки.
Но най-хубавият им миг беше и най-лошият. Шестимата Обречени бяха арестувани от полицията и после изключени. Всички бяха пуснати под гаранция, като обвиненията щяха да бъдат снети след благополучното приключване на шестмесечния период. Отстраниха ги от колежа за един семестър. След отстраняването и изпитателния срок Пиърс продължи образованието си и под зоркия поглед на полицията и на администрацията в колежа се премести от компютърни науки в химия.
Зелър не се върна в Станфорд. Една фирма за компютърна защита го взе на работа и му даде хубава заплата. Досущ надарен атлет, който напуска училище, за да стане професионалист, той не можа да се върне в колежа, след като бе вкусил радостта да има пари и да прави, каквото харесва, за да си изкарва прехраната.
— Изрови каквото можеш — каза Пиърс. — При „Предприемачески идеи без граници“ може да ти помогне вариация на думата „абракадабра“. Първо опитай отзад напред.
— Благодаря за началния старт. Кога ще ти трябва информацията?
— Веднага.
— Бързаш. Сигурен ли си, че не си наврял оная си работа в нещо гадно?
— Доколкото знам, не съм.
— Никол знае ли?
— Не, няма причина да знае. Забрави ли, че тя ме напусна?
— Да. Това ли е причината?
— Няма да се откажеш, нали? Никол няма нищо общо с това.
Пиърс довърши бирата си. Не искаше да остава по-дълго, за да може Зелър да работи върху задачата, която му бе възложил. Но Коуди, изглежда, не бързаше да започне.
— Искаш ли още бира?
— Не. Трябва да отида в апартамента. Оставил съм там асистентката ми да чака мебелите. Пък и нали ти поставих задача.
— Да. В момента компютрите ми са заети. Но ще започна довечера. До утре вечерта ще ти се обадя.
— Добре, Коуди. Благодаря.
Пиърс стана. Стиснаха си ръцете. Кръвни братя. Отново Обречени.
11
Когато Пиърс се прибра, доставчиците на мебелите си бяха тръгнали, но Моника още беше там. Беше ги накарала да ги подредят приемливо, но гледката през големите прозорци във всекидневната и в трапезарията бе отчасти закрита. На Хенри обаче му беше все едно. Знаеше, че няма да прекарва много време в апартамента.
— Изглежда добре — каза той. — Благодаря.
— Моля. Надявам се, че ти харесва. Тъкмо щях да си тръгвам.
— Защо остана?
— Исках да си дочета списанието.
Пиърс не беше сигурен защо това налага оставането й в апартамента, но не каза нищо.
— Исках да те помоля за още нещо. Ела, седни за секунда.
Моника се притесни от молбата му. Вероятно помисли, че той пак ще я накара да се представя за Лили Куинлан. Но седна на един от кожените столове.
— Какво има?
Хенри се настани на канапето.
— Каква е длъжността ти в „Амедео Текнолоджис“?
— Защо питаш? Знаеш каква е.
— Искам да разбера дали ти знаеш.
— Лична асистентка на президента на компанията. Защо?
— Не си забравила, че си лична, а не само асистентка, нали?
Тя кимна и се вгледа в лицето му.
— Какво има, Хенри?
— Не ми харесва, че си казала на Чарли Кондън всичко за проблемите ми с телефона и какво се опитвам да направя по въпроса.
Моника се направи на възмутена, но изпълнението й не беше убедително.
— Не съм му казала.
— Той твърди друго. Пък и тогава откъде знаеше всичко след разговора си с теб?
— Само споменах, че са ти дали стария номер на някаква проститутка и ти се обаждат разни мъже. Наложи се, защото когато се обади, не познах гласа му, той също, после попита: „Кой е?“ и аз му отвърнах троснато, защото помислих, че търси Лили.
— Аха.
— Пък и не можах да излъжа на момента. Не ме бива в това, за разлика от някои хора. Затова му казах истината.
— А друго? Не спомена ли, че съм те накарал да разбереш адреса й и съм отишъл в къщата й?
— Не. Но какво толкова е станало? Нали сте съдружници. — Тя стана. — Може ли да си вървя?