— Седни още за секунда, Моника.
Пиърс посочи стола и тя с нежелание седна.
— Въпросът е там, че неволно изпусната дума може да направи големи пакости. Разбираш ли?
Моника сви рамене, без да го погледне. Беше навела глава и се бе вторачила в списанията на коленете си. На корицата на най-горното имаше снимка на Клинт Истуд.
— Действията ми се отразяват на компанията — продължи Пиърс. — Особено сега. Онова, което правя, е лично. Ако го изтълкуват погрешно или го раздуят, „Амедео“ може сериозно да пострада. В момента не печелим никакви пари, Моника, и разчитаме на инвеститори да подкрепят изследователската ни работа и да платят наема и заплатите. И ако инвеститорите решат, че сме нестабилни, ще имаме голям проблем. Ако нещата за мен — верни или не — стигнат до неподходящите хора, може да имаме неприятности.
— Не знаех, че на Чарли не може да се има вяра — намусено каза тя.
— Може. Затова нямам нищо против, че си му казала. Но не желая да казваш на никой друг какво правя и какво става с мен. Абсолютно на никого, Моника. Нито от компанията, нито извън нея.
Тя вероятно разбра, че той има предвид Никол и другите й приятели и познати.
— Няма да кажа на никого. И моля те, не ме карай отново да се замесвам в личния ти живот. Не искам да чакам мебели, нито да правя нещо извън задълженията ми в „Амедео“.
— Чудесно. Няма да те карам. Грешката беше моя, защото мислех, че това няма да е проблем. Пък и ти ми каза, че имаш свободно време.
— Да, но всички тези усложнения не ми харесват.
Пиърс изчака малко, без да откъсва очи от нея.
— Знаеш ли какво правим в „Амедео“, Моника, и за какво е проектът ни?
Тя сви рамене.
— Донякъде. Знам, че става дума за молекулен компютър. Прочетох някои от статиите на стената на славата. Но те са много… научни и всичко е толкова тайно, че не искам да задавам въпроси. Просто се опитвам да си върша работата.
— Проектът не е тайна. Но процесите, които изобретяваме, са тайна. В това се състои разликата.
Пиърс се наведе напред и се замисли как да й го обясни, без да прозвучи объркано или да навлезе в забранени области. Реши да използва тактика, каквато Чарли Кондън често прилагаше спрямо потенциалните инвеститори, които можеше да се объркат от научната терминология. Чарли измисли това обяснение, след като веднъж разговаря за проекта в общи линии с Коуди Зелър. Коуди обожаваше филмите. Хенри също, макар че вече рядко му оставаше време да ходи на кино.
— Гледала ли си „Криминале“?
Моника присви очи и кимна подозрително.
— Да, но какво общо има това с…
— Филмът е за пресичащите се пътища на всички онези гангстери, за убийства и за наркотици, но в центъра на всичко е куфарчето. Не показват какво има в него, но всички го искат. И когато някой го отваря, не се вижда какво има вътре, а само че блести като злато. Виждаш единствено блясъка, който те хипнотизира.
— Спомням си го.
— Към това се стремим в „Амедео“. Искаме това нещо да блести като злато, но никой да не го види. И всички останали го искат, защото смятаме, че ще промени света.
Моника го погледна озадачено.
— В момента навсякъде в света микропроцесорните чипове се правят от силиций, нали?
Тя отново сви рамене.
— Все едно.
— „Амедео“, „Бронсън Текнолоджис“, „Мидас Молекюлар“ и десетки други компании, университети и правителства в света се опитват да създадат ново поколение компютърни чипове, направени от молекули. Да изградим цяла компютърна верига само от органични молекули. Говорим за компютър без силициеви или магнитни частици. Много по-евтин за производство и мощен. Шепа молекули ще имат повече памет от най-мощния съвременен компютър.
Тя го изчака да завърши, после неубедително възкликна:
— Брей!
Пиърс се усмихна на твърдоглавието й. Знаеше, че говори като търговски пътник. По-точно като Чарли Кондън. Реши да опита отново.
— Знаеш ли какво представлява паметта на компютъра, Моника?
— Да.
По лицето й личеше, че лъже. Повечето хора приемаха неща като компютрите за даденост и без обяснения.
— Имам предвид как функционира — добави Пиърс. — Това са поредици от единици и нули. За всяка информация, число и буква има специфична поредица от единици и нули. Свържеш ли ги, ще получиш дума или число. Преди четирийсет-петдесет години компютрите са били с размерите на това помещение и са запаметявали само основните аритметични действия. А сега сме стигнали до силициевия чип. Но можем да ги направим още по-малки.
Моника кимна, но едва ли й стана ясно, и отбеляза:
— Молекули.