— Защо имаш две спални?
— Тук живее още едно момиче.
— От уебсайта?
— Да.
— Как се казва?
— Клио.
— Били Уенц ли те настани с нея?
— Не. Грейди.
— Кой е Грейди?
— Той работи с Били. Всъщност ръководи нещата.
— Защо не правиш двойки с Клио? Ще ти е по-удобно.
— Вероятно ще го направя. Но с Лили бизнесът вървеше много добре. Няма много момичета, които да изглеждат като нея.
Пиърс кимна.
— Не живееш тук, нали?
— Не. Тук работя.
— Къде живееш?
— Няма да ти кажа.
— Държиш ли дрехи тук?
— Какво искаш да кажеш?
— Имаш ли други дрехи освен тези? Обувки?
— Да. Преоблякох се, когато дойдох тук. Не ходя така по улиците.
— Добре. Преоблечи се и да вървим.
— Какво?! Къде?
— Искам да ми покажеш апартамента на Лили.
— Не. Получи информацията си и това е всичко.
Той погледна часовника си.
— Ти каза четиристотин долара на час. Тук съм от двайсетина минути. Това означава, че имам още четирийсет минути. Инак ще ми върнеш две трети от парите.
— Няма да стане.
— Днес ще стане.
Робин се вторачи гневно в него, после отиде в спалнята да се преоблече. Хенри се приближи до вратите на балкона и погледна към Линкълн Булевард.
До телефонния автомат пред „Смут Мувс“ стоеше мъж — държеше кутия сок и гледаше нагоре към прозорците на сградата, където се намираше Пиърс. Поредният клиент. Хенри се запита колко жени работят в сградата. Всички ли работеха за Уенц? Той ли беше собственикът? Може би дори притежаваше дял от магазина за сокове?
Обърна се да попита Робин за Уенц и я видя през отворената врата. Беше гола и обуваше тесни избелели сини джинси. Гърдите й имаха имаха идеален тен и тежко висяха надолу.
Робин се изправи, за да дръпне ципа над плоския си корем и малкия златист триъгълник отдолу, и забеляза, че Пиърс я гледа. Не трепна. Вторачи се предизвикателно в очите му, после взе бяла тениска и я нахлузи през главата си, без да се обръща, за да прикрие голотата си.
Излезе от спалнята, обу си сандалите и попита:
— Хареса ли ти?
— Да. Сигурно не е необходимо да ти казвам, че имаш красиво тяло.
Тя мина покрай него, отиде в кухнята, отвори шкафчето под мивката и извади малка черна чанта.
— Да тръгваме. Остават ти трийсет и пет минути.
Отвори вратата и излезе в коридора. Хенри я последва.
— Искаш ли си сока?
— Не. Мразя сокове. Пълнее се от тях. Порокът ми е пицата. Следващия път ми донеси пица.
— Тогава защо поиска сок?
— Това беше само начин да те проверя, да видя какво ще направиш за мен.
„И да установиш известен контрол“ — помисли Пиърс, но не каза нищо. Контролът не продължаваше дълго, след като парите бяха платени и дрехите съблечени.
Той се обърна, погледна апартамента, където Робин си изкарваше прехраната, и изпита неудобство. Дори тъга. После се замисли за уебстраницата й. Какво беше „абсолютно позитивно приятелско преживяване“ и как би могло да се постигне на подобно място? Затвори вратата, увери се, че е заключена, и тръгна след Робин към асансьора.
13
Пиърс шофираше, а Робин му даваше указания. Пътуването от Марина до Венис беше кратко. Той положи усилия да се възползва от времето, което му оставаше, но знаеше, че Робин не желае да говори.
— Не си независима, нали?
— За какво говориш?
— Работиш за Уенц, човека, който поддържа уебсайта. Той е дигиталният ти сводник, така да се каже. Настанил те е в апартамента и поддържа уебстраницата ти. Колко пари изкарва? В сайта видях, че ти взима четиристотин долара на месец, за да публикува снимката ти. Но имам чувството, че получава много повече. Вероятно е собственик на жилищната сграда и на магазина за сокове.
Тя не каза нищо.
— Уенц ще вземе дял от четиристотинте долара, които ти дадох, нали?
— Няма да говоря с теб за него. Ще вземат да убият и мен. Ще ти покажа къде живее Лили и това е всичко. Точка. После ще взема такси.
— „И мен“?
Робин не отговори.
— Какво се случи с Лили? Знаеш, нали?
— Нищо.
— Тогава защо каза „и мен“?
— Виж какво, ако си умен, ще се откажеш от тази история. Върни се в подредения си свят, където е хубаво и безопасно. Не знаеш какви са тези хора, нито какво могат да направят.
— Имам известна представа.
— Нима? Откъде, по дяволите?
— Някога имах сестра…
— Е, и?
— Тя имаше твоята професия.
Той я погледна. Робин се бе вторачила право напред.
— Една сутрин шофьорът на училищен автобус, движещ се по „Мълхоланд“, забелязал трупа й до предпазните перила. По онова време учех в Станфорд… Странно нещо е големият град. Лежала е там гола поне два дни. Все се питам колко хора са я видели. И не са направили нищо. Не са се обадили на никого. Понякога големият град е много недружелюбен.