Хенри отново я погледна и видя, че на лицето й е изписано безпокойство, сякаш виждаше епизод от собствения си живот. Вероятно последния.
— Хванаха ли убиеца?
— Да. Но не и преди да убие още четири жени.
Робин поклати глава.
— Какво всъщност правиш, Хенри? Това няма нищо общо с онази история.
— Не знам какво правя. Просто… следвам нещо.
— Може да пострадаш.
— Никой няма да разбере, че си разговаряла с мен. Моля те, кажи ми какво си чула за Лили.
Тя не отговори.
— Искала е да се измъкне, нали? Събрала е достатъчно пари, за да учи в университет. Желанието й е било да скъса с този начин на живот.
— Всеки иска да се измъкне. Мислиш ли, че ни харесва?
Пиърс се засрами, защото я бе притиснал. Беше я използвал по не много по-различен начин от клиентите.
— Съжалявам — каза той.
— Не, не съжаляваш. И ти си като останалите. Отчаяно искаш нещо. Само че мога да ти дам другото много по-лесно, отколкото онова, което искаш.
Пиърс не каза нищо.
— Завий наляво и после карай направо. Пред апартамента й има само едно място за паркиране. Тя го пазеше свободно за клиентите.
Пиърс излезе от „Спийдуей“ и пое по уличка с редици малки къщи от двете страни, разположени близо една до друга. Квартал, в който лаещо куче би изправило на нокти всички.
— Някой го е заел — каза Робин, когато стигнаха до последната сграда на уличката.
— Онази кола нейната ли е?
— Не, Лили имаше лексус.
Точно така. Пиърс си спомни думите на Уейнрайт. Колата на мястото за паркиране беше волво. Пиърс даде на заден ход и вмъкна беемвето между две редици контейнери за смет. Паркирането беше забранено, но на уличката можеха да се разминат две коли, пък и Пиърс не предполагаше, че ще остане дълго тук.
Слязоха от колата и Робин тръгна към „Спийдуей“.
— Чакай — извика Пиърс.
— Не. Приключих с теб. Ще взема такси.
Той можеше да възрази, но реши да я остави да си тръгне.
— Много ти благодаря за помощта. Ще я намеря и ще ти се обадя.
— Кого? Лили или сестра си?
Това го накара да се замисли. Прозрението идва от онези, от които най-малко очакваш.
— Ще се оправиш ли? — извика той след нея.
Робин спря, обърна се и се приближи до него. В очите й отново блестеше гняв.
— Не се преструвай, че ти пука за мен. Лицемерието е по-отвратително от мъжете, които искат да свършат върху лицето ми. Те поне са откровени в това отношение.
После отново тръгна по уличката. Хенри я наблюдава няколко секунди, за да види дали ще се обърне да го погледне, но Робин не го направи. Продължи да върви и извади от чантичката си клетъчен телефон, за да повика такси.
Пиърс заобиколи волвото и забеляза, че вътре има два кашона и други обемисти вещи, покрити с одеяла. Изкачи стъпалата до жилището на Лили и видя, че вратата е открехната. Ослуша се, не чу нищо, после бутна вратата. Всекидневната беше оскъдно обзаведена. На отсрещната стена имаше стълбище, водещо към тавана, а под него — малка кухня. Някакъв мъж събираше бутилки в кашон.
Пиърс потропа на вратата и извика:
— Лили?
Човекът в кухнята се стресна и едва не изпусна бутилката, която държеше, после внимателно я сложи на плота.
— Тя вече не живее тук. Премести се — каза той, без да се обръща. Това беше странно — сякаш не искаше да видят лицето му.
— А вие кой сте?
— Собственикът. И съм зает. Ще трябва да дойдете друг път.
Пиърс започна да разбира. Влезе в апартамента, тръгна към кухнята и когато се приближи, видя, че дългите прошарени коси на мъжа са завързани на опашка. Белите му къси панталони и тениската бяха мръсни. Кожата му имаше тъмен слънчев загар.
— Защо да идвам пак, след като Лили се е преместила?
Гласът му отново стресна мъжа.
— Не може да влезете. Тя не е тук, а аз работя.
— Как се казвате?
— Няма значение. Моля, напуснете.
— Вие сте Уейнрайт, нали?
Човекът го погледна и Пиърс разбра, че е познал.
— Кой сте вие?
— Пиърс. Днес говорих с вас. Аз ви казах, че Лили е изчезнала.
— Ами… така излиза. Явно отдавна е заминала.
— Не ми казахте, че парите, които ви е платила, са за две жилища.
— Не сте ме питали.
— Вие ли сте собственикът на тази сграда, господин Уейнрайт?
— Няма да отговарям на въпросите ви.
— Или я притежава Били Уенц, а вие само я поддържате?
Пиърс позна по очите му, че е отгатнал истината.
— Махайте се.
Пиърс поклати глава.
— Няма да си тръгна. Ако искате да се обадите на ченгетата, давайте. Да видим какво ще кажат, като разберат, че взимате вещите й, макар да ви е платила до края на месеца. Може да погледнем под одеялата в колата ви. Убеден съм, че ще намерим плазмения телевизор от къщата й на Алтеър Авеню. Вероятно сте отишли първо там.