— Веднага щом включих телефона си, започнаха да ми се обаждат мъже. Търсеха Лили. Бивши клиенти. Искаха да я видят пак. Опитах се да завържа разговор с тях, за да разбера нещо за нея. Единият ми каза за апартамента й и къде се намира и отидох там.
— Как се казва клиентът?
— Не знам. Не ми каза името си.
— Имате ли идентификатор на входящи повиквания?
— Да, но той се обади от хотел „Риц Картлън“. Там има много стаи. Предполагам, че е бил в някоя от тях. Нямам представа в коя.
Ренър кимна.
— Господин Уейнрайт каза, че днес сте му се обадили и сте разпитвали за госпожица Куинлан и за другия; имот, който е наела от него.
— Да. Къща на Алтеър Авеню. Тя е живяла там, а е работила в апартамента на „Спийдуей“. Там е посрещала клиентите. Щом му казах, че Лили Куинлан е изчезнала, Уейнрайт отиде там и взе вещите й.
— Били ли сте преди това в жилището?
— Не. Никога. Вече ви казах.
— А в къщата на Алтеър?
Пиърс внимателно подбра думите си.
— Отидох там, но никой не отвори. Затова се обадих на Уейнрайт.
Надяваше се, че Ренър няма да забележи промяната в гласа му. Детективът задаваше много повече въпроси, отколкото докато взимаше първите му показания. Хенри знаеше, че стъпва по тънък лед. Колкото по-малко говореше, толкова по-голяма вероятност имаше да излезе невредим оттук.
— Опитвам се да проследя събитията. Казахте, че първо сте отишли в „Предприемачески идеи без граници“ в Холивуд. Взели сте името Лили Куинлан и адреса й от частна пощенска станция в Санта Моника. Отишли сте в къщата, обадили сте се на Уейнрайт и после сте го видели в апартамента. Правилно ли съм разбрал?
— Да.
— И в двете си показания твърдите, че сте потропали, но никой не е отворил и сте си тръгнали. Вярно ли е?
— Да.
— От момента, в който сте потропали, до момента, в който сте си тръгнали, влизали ли сте в къщата на Алтеър Авеню, господин Пиърс?
Въпросът изискваше отговор „да“ или „не“. Хенри можеше да каже истината или да излъже и това лесно щеше да бъде установено. Сигурно бе оставил отпечатъци в къщата.
Беше им казал адреса преди повече от два часа. Вероятно ченгетата вече бяха ходили там и бяха взели отпечатъците му. Въпросът можеше да е уловка.
— Вратата беше отключена. Влязох, за да проверя дали Лили Куинлан е там и дали не се нуждае от помощ.
Детективът се наведе леко напред и се вторачи в очите му.
— Били сте в къщата?
— Точно така.
— Защо не ни казахте?
— Не знам. Помислих, че не е необходимо. Опитвах се да бъда кратък. Не исках да ви губя времето.
— Е, благодаря, че мислите за нас. Коя врата беше отключена?
Пиърс се поколеба, но знаеше, че трябва да отговори.
— Задната.
Каза го така, сякаш се намираше в съда и се признаваше за виновен. Главата му беше наведена, а гласът — тих.
— Моля?
— Задната врата.
— Винаги ли влизате през задната врата в домовете на непознати?
— Не, но задната врата беше отключена. Предната не беше. Казах ви, че исках да проверя дали всичко е наред.
— Да. Искали сте да бъдете спасител. Герой.
— Не е така. Аз само…
— Какво намерихте в къщата?
— Нищо. Развалена храна и огромна купчина поща. Разбрах, че Лили Куинлан е изчезнала отдавна.
— Взехте ли нещо?
— Не — без колебание и без да мигне, отговори Пиърс.
— Какво докоснахте?
Хенри сви рамене.
— Не си спомням. Част от пощата. Бюрото. Отворих няколко чекмеджета.
— Очаквахте да намерите госпожица Куинлан в чекмедже на бюро?
— Не. Аз просто…
Пиърс не довърши изречението и си напомни, че стъпва по тънък лед. Отговорите му трябваше да са колкото е възможно по-кратки.
Ренър се облегна назад и смени позата си и насоката на разпита.
— Кога разбрахте за Уейнрайт?
— Той е собственикът.
— Да, но как разбрахте това?
Хенри се вцепени. Не можеше да каже за тефтерчето с телефонните номера и за писмото, което бе взел от къщата. Усети, че се изпотява.
— Ами, мисля, че… да, името му беше написано някъде на бюрото в къщата й. Като бележка.
— Имате предвид откъснато листче?
— Да. Аз…
Пиърс отново млъкна, преди да е казал още нещо, за което детективът да се заяде. Наведе глава. Бяха го вкарали в капан и трябваше да измисли начин да се измъкне. Бе направил грешка, като съчини историята с бележката. Но вече не можеше да си вземе думите назад.