— Луси Лапорт ми харесва повече.
— Трябва да давам всичко друго на мъжете. Реших да запазя за себе си поне името. — Изглежда, бе престанала да плаче.
— Е, Луси… ако мога да те наричам така. Запази номера ми. Обади ми се, когато си готова да се разделиш с този начин на живот, и аз ще направя, каквото мога, за да ти помогна — с пари, работа или жилище. Само ми се обади, и ще го имаш.
— Правиш го заради сестра си, нали?
Пиърс се замисли.
— Не знам. Може би.
— Все едно. Благодаря, Хенри.
— Дочуване, Луси. Мисля да си легна. Уморен съм. Извинявай, че те събудих.
— Не се безпокой за това. И за ченгетата. Ще се справя с тях.
— Благодаря. Лека нощ.
Той затвори и отново вдигна телефона, за да прослуша съобщенията. Бяха пет — три за Лили и две за него. Първото беше от Чарли.
„Само исках да проверя как минаха нещата днес в лабораторията и да те питам дали си имал възможност да прегледаш заявленията за патентите. Ако мислиш, че има проблеми, трябва да знаем още в понеделник сутринта, за да имаме време да оправим…“
Пиърс изтри съобщението. Смяташе да прегледа заявленията за патентите сутринта и после да се обади на Чарли. Изслуша цялото съобщение от Луси Лапорт.
„Здравей. Обажда се Робин. Съжалявам за онова, което ти казах накрая. Напоследък съм ядосана на целия шибан свят. Всъщност знам, че ти пука за Лили и искаш да се увериш дали тя е добре. Може би се държах така, защото бих искала на някого да му пука и за мен. Обади ми се някой път, ако искаш. Може да се помотаем. И следващия път не ми носи сок. Чао.“
Неизвестно защо Хенри запамети съобщението. Може би щеше да го изслуша още веднъж. Замисли се за Луси. Въпреки грубия й език и онова, което правеше, за да си пробие път в света, в нея имаше нещо мило. Пиърс си спомни какво му бе казала за името си. „Трябва да давам всичко друго на мъжете. Реших да запазя за себе си поне името.“
Спомни си и детектива от полицията, който седеше във всекидневната и разговаряше с майка му и втория му баща. И родният му баща беше там. Ченгето им каза, че Изабел се представяла с друго име по улиците и пред мъжете, с които се срещала, за да изкарва пари. Бе споменал, че използвала името Ейнджъл.
Пиърс знаеше, че Ренър е уцелил слабото му място. Болката по Изабел не бе намаляла с течение на годините. В желанието си да намери Лили и може би да я спаси Хенри намираше и спасяваше сестра си.
Светът беше изумителен и ужасяващ. И онова, което хората си причиняваха един на друг, но най-вече на себе си, също. Вероятно затова се затваряше в лабораторията часове наред. Изолираше се от света, за да не научава и да не мисли за лоши неща. В лабораторията: всичко беше ясно и просто. Имаше дефиниции. Научната теория се проверяваше и или се приемаше, или се отхвърляше. Нямаше сиво. Само черно и бяло.
Изведнъж изпита непреодолимо желание да говори с Никол и да й каже, че през последните два дни е научил нещо, което не е знаел. Беше му трудно да го изрази с думи, но го усещаше в душата си. Искаше дай каже, че науката повече няма да го обсебва и че ще има време за нея.
Набра номера на къщата на Амалфи Драйв. Никол отговори след третото позвъняване. Гласът й прозвуча бодро, макар че сигурно я бе събудил.
— Никол, аз съм.
— Хенри… какво става?
— Знам, че е късно, но…
— Говорихме за това. Обеща, че няма да го правиш.
— Знам. Но искам да говоря с теб.
— Пил ли си?
— Не. Просто искам да ти кажа нещо.
— Посред нощ е. Не може да говорим.
— Само веднъж. Трябва да ти кажа нещо. Нека да дойда при теб и…
— Не, Хенри, не! Спя. Щом искаш да говориш, обади ми се утре. Дочуване.
Тя затвори. Пиърс усети, че лицето му се зачервява от неудобство. Току-що бе направил нещо, което бе сигурен, че няма да направи. Дори не си го помисляше.
Изпъшка, стана и отиде до прозорците. На север се виждаше огърлицата от светлини, бележещи магистралата Пасифик Коуст. Извисяващите се над нея планини едва се забелязваха на фона на нощното небе. Океанският прибой ревеше. Хоризонтът чезнеше някъде в мрака.
Почувства се потиснат и уморен. Мислите му се насочваха ту към Никол, ту към Луси и Лили и съдбата им. Обеща си, че няма да забрави какво е казал на Луси. Когато тя решеше да скъса с бизнеса си, Пиърс щеше да й помогне, ако не за друго, то заради себе си. Може би това щеше да е най-хубавото, което щеше да направи през живота си.
Светлините на виенското колело угаснаха. Хенри влезе в апартамента, изслуша още веднъж съобщението от Луси и после си легна. Още нямаше чаршафи, одеяла и възглавници. Разстла спалния чувал върху новия дюшек и се вмъкна вътре. После се сети, че цял ден не е хапвал нищо. Това се случваше за пръв път в ден, прекаран извън лабораторията. Докато съставяше наум списък на нещата, които трябваше да свърши сутринта заспа.