Пиърс написа на Джейкъб Кац поздравителна бележка и я залепи на предната корица на пакета със заявления за патенти „Протей“, после го заключи в сейфа. Сутринта щеше да го изпрати с охрана в кантората на Кац в Сенчъри Сити. Дори можеше да шофира колата.
Лапна още една бисквита и си погледна часовника. 14.00. Бе изминал цял час, откакто седеше в кабинета, а му се бе сторил като десет минути. Хубаво беше, че отново е изпълнен с желание за работа и с енергия. Реши да се възползва от това и да отиде в лабораторията, за да свърши нещо. Грабна останалите бисквити и стана.
Тъкмо излизаше в коридора, когато телефонът иззвъня. Пряката линия. Малцина знаеха този номер, но една от тях беше Никол. Хенри бързо заобиколи бюрото и погледна идентификатора. Там пишеше „неизвестен“ и той разбра, че не е Никол, защото клетъчният й телефон и линията в къщата на Амалфи Драйв фигурираха в идентификатора. Поколеба се, но после си спомни, че Коуди Зелър знае този номер, и вдигна слушалката.
— Господин Пиърс?
Не беше Коуди Зелър.
— Да?
— Обажда се Филип Глас. Търсили сте ме вчера.
— А, да. Благодаря, че отговаряте на обаждането ми.
— Чух съобщението ви едва днес. С какво мога да ви помогна?
— Искам да поговорим за Лили Куинлан. Тя е изчезнала. Майка й ви е наела преди няколко седмици.
— Да, но вече не работя за нея.
— Разбирам. Но се питах дали може да разговаряме по този въпрос. Имам разрешението на Вивиан Куинлан. Пазите ли номера й?
Частният детектив мълча толкова дълго, че Пиърс помисли, че може безшумно да е затворил.
— Господин Глас?
— Да. Мислех. Бихте ли ми казали защо се интересувате от този случай?
— Искам да я намеря.
Отново последва мълчание и Пиърс започна да разбира, че подхожда към проблема от позицията на слабия. Нещо ставаше с Глас и Хенри беше в неблагоприятно положение, защото не знаеше какво. Реши да настоява. Държеше да се срещне с частния детектив.
— Приятел съм на семейството — излъга Пиърс. — Вивиан ме помоли да разбера, каквото мога.
— Говорихте ли с полицията в Лос Анжелис? Хенри се поколеба, защото инстинктивно осъзна, че съдействието на Глас може да зависи от отговора му. Замисли се за събитията от предишната нощ и се запита дали частният детектив вече не ги е преживял. Ренър бе казал, че го познава и смята да му се обади. Беше неделя следобед. Може би Ренър чакаше да дойде понеделник, защото Глас, изглежда, беше в периферията на случая.
— Не — отново излъга Пиърс. — Доколкото разбрах от Вивиан, полицията в Лос Анжелис не се интересува от това.
— Кой сте вие, господин Пиърс?
— Какво? Не разбирам…
— За кого работите?
— За никого. Всъщност за себе си.
— Частен детектив ли сте?
— Не.
— Я стига.
— Просто приятел.
— Как си изкарвате прехраната?
— Изследовател съм. Химик. Не виждам какво общо има това с…
— Можем да се срещнем днес. Но не в кабинета ми.
— Добре. Къде и кога?
— След час. Знаете ли заведението „Катоден лъч“ в Санта Моника?
— На Осемнайсета улица, нали? Ще бъда там. Как ще се познаем?
— Имате ли шапка или нещо отличително, което да си сложите?
Пиърс се наведе, издърпа незаключеното чекмедже на бюрото си и извади бейзболна шапка.
— Ще бъда със сива бейзболна шапка. Над козирката със сини букви пише „Моулс“.
— Добре. Ще се срещнем в „Катоден лъч“. Моля ви, елате сам. Ако усетя, че не сте сам или ми готвите капан, няма да ме видите.
— Капан? Какво…
Филип Глас затвори.
Пиърс сложи слушалката на вилката, нахлупи си шапката и се замисли за странните въпроси, които бе задал частният детектив, какво бе казал в края на разговора и как го бе казал. Сякаш беше уплашен от нещо.
18
„Катоден лъч“ беше любимото заведение на техническото поколение. Всеки посетител там имаше преносим компютър. Кафенето работеше денонощно и осигуряваше на всяка маса електрическо захранване, телефон и връзка с местния интернет доставчик. Намираше се близо до колежа „Санта Моника“ и районите, където се произвеждаха филми и програмни продукти, и нямаше клонове. Всичко това го правеше популярно сред любителите на компютрите.
Пиърс бе ходил там, затова се учуди на избора на Глас. Детективът вероятно беше възрастен мъж, защото гласът му звучеше сериозно и уморено. Той би изпъквал в заведение като „Катоден лъч“, затова беше странно, че го избра за срещата.
Влезе в кафенето и огледа посетителите, търсейки възрастен мъж, но никой не го погледна.
Нареди се на опашката, взе си кафе и седна на една свободна маса в ъгъла. Едва след двайсет минути към него се приближи мъж с черни джинси и черна тениска. Лицето му беше гладко избръснато, а изпитателните черни очи — хлътнали. Беше много по-млад, отколкото предполагаше Пиърс, най-много четирийсетгодишен.