Телефонът иззвъня в ръката му и Пиърс го допря до ухото си.
— Ало?
— Ники е. Можеш ли да говориш? Всичко наред ли е?
— Не.
— Какво има? Говориш странно. Защо ти трябваше онзи номер?
Въпреки болката, страха и всичко останало, той се ядоса на начина, по който го каза.
— Дълга история… Аз…
Усети, че губи съзнание, и започна да се свлича на пода. Остра болка прониза гърдите му и той изстена.
— Хенри! Ранен ли си? Хенри! Чуваш ли ме?
Пиърс легна по гръб, но се сети, че може да се задуши със собствената си кръв, ако остане в това положение. В съзнанието му преминаха мисли за рок звезди, удавени от повръщаното. Беше изпуснал телефона — от него се чуваше далечен глас, викаше го. Хенри позна гласа и се усмихна.
После всичко около него потъна в мрак. А тъмнината му харесваше.
21
Някаква жена — Пиърс не я познаваше — прокара пръсти през косата му. Изглеждаше странно далеч и нереална за такъв интимен жест. Жената се наведе над него и той помисли, че ще го целуне. Но тя сложи ръка на челото му, вдигна нещо — фенерче — и освети първо едното му око, после другото. После Пиърс чу мъжки глас.
— Трето и четвърто ребро. Трябва да направим пункция.
— Ако му сложим маска, ще подскочи от болка чак до тавана — каза жената.
— Ще му дам нещо.
Хенри видя мъжа — той вдигна спринцовка, изпръска малко течност във въздуха и после заби иглата в ръката му. Скоро в тялото му се разля топлина и Пиърс се усмихна. Чудесата на химията. Бе избрал правилната професия.
Затвори очи. Последното, което видя, преди да се предаде на топлината, беше някакъв полицай.
— Ще се оправи ли? — попита ченгето. Хенри не чу отговора.
Следващия път, когато дойде в съзнание, всички го бяха наобиколили. Жената с фенерчето и мъжът със спринцовката. И полицаят. И Никол беше тук. Гледаше го и в очите й блестяха сълзи. Беше много красива. Кожата й бе загоряла от слънцето и гладка, а косата — прибрана на опашка.
Асансьорът започна да се спуска и на Пиърс изведнъж му се доповръща. Той се опита да ги предупреди, но не можа да раздвижи челюсти. Сякаш бе завързан плътно за стената. Помъчи се да се размърда, но не успя. Не можеше да помръдне дори главата си.
Никол докосна лицето му.
— Дръж се, Хюлет — каза тя. — Ще се оправиш.
Вратата на асансьора се отвори. Мъжът и жената го хванаха от двете страни и го повлякоха навън.
Портиерът го погледна загрижено. Хенри видя и много други лица. После го качиха в линейка. Не чувстваше болка, но му беше трудно да диша.
Никол седна до него. Ридаеше неудържимо.
Пиърс установи, че в хоризонтално положение може да се движи малко повече. Опита се да говори и гласът му прозвуча като приглушено ехо. Лекарката се наведе над него и каза:
— Не говорете. Имате маска.
„Всеки има маска“ — помисли той, после отново се опита да каже нещо. Лекарката повдигна кислородната маска.
— Какво сте се разбързали? Не трябва да махате това нещо.
Хенри погледна Никол.
— Обади се на Луси…
— Коя е Луси, Хенри?
— Робин… Обади й се…
Никол кимна.
— Добре. Веднага щом стигнем до болницата. Взех номера й.
— Не… Сега…
Лекарката отново сложи кислородната маска на устата и носа му.
Никол бръкна в чантата си, извади клетъчен телефон и тефтерче, набра номера и зачака. После протегна ръка и доближи телефона до ухото на Пиърс. Той чу телефонния секретар на Луси, изпъшка и се опита да поклати глава, но не можа.
— Успокойте се — каза лекарката. — Щом стигнем до спешното отделение, ще махнем ремъците.
Хенри затвори очи. Искаше да се върне в топлината и мрака, където никой не го питаше нищо.
И скоро се озова там.
През следващите два часа той изпада в безсъзнание и се свестява няколко пъти. Най-после зрението му се проясни и той видя, че се намира в бяла болнична стая. Никол седеше на стол до него и притискаше до ухото си клетъчния телефон. Косата й беше пусната и падаше на раменете. Тя затвори, без да каже нищо.
— Ники… Къде съм?
— В „Сейнт Джон“. Какво е станало, Хенри? Полицаите бяха дошли преди мен. Казаха, че им се обадили хора от плажа. Видели двама мъже да провесват някого през балкона. Теб, Хенри. На външната стена има кръв.
Пиърс я погледна с подпухналите си очи. Подутината на носа му и превръзката разделяха зрителното му поле на две половини. Той си спомни какво бе казал Уенц преди да си тръгне.
— Не си спомням. Какво друго казаха?
— Само това. Започнали да тропат по вратите в сградата и видели, че апартаментът ти е отворен. Бил си в спалнята. Дойдох, когато те изнасяха. Имаше някакъв детектив, който искаше да говори с теб.