— Нищо не си спомням. — Вече му беше по-лесно да говори. Трябваше да се упражнява.
— В какво си се забъркал, Хенри?
— Не знам.
— Коя е Робин? А Луси? Кои са те?
Той изведнъж се сети, че трябва да предупреди Луси.
— Откога съм тук?
— От два часа.
— Дай ми телефона. Трябва да й се обадя.
— Звъня на този номер през десет минути, но се свързвам само с телефонния секретар.
Пиърс затвори очи и се запита дали Луси е получила съобщението му и е избягала.
— Нищо. Дай ми телефона.
— Нека да се обадя аз. Ти не трябва да се движиш. На кого искаш да се обадиш?
Той каза кода на телефонния си секретар.
— Имаш осем съобщения.
— Изтрий онези, които са за Лили. Не ги слушай.
Никол каза, че има само едно съобщение, което трябвало да чуе, и доближи телефона до ухото му. Беше от Коуди Зелър.
— Хей, Айнщайн, намерих някои неща за онова, което поиска. Обади ми се и ще поговорим. Чао, тарикат.
Пиърс изтри съобщението.
— Коуди ли беше? — попита Никол.
— Да.
— И аз така си помислих. Защо още те нарича така? Какво иска?
— Нищо. Върши ми една работа по интернет.
Хенри едва не й разказа за това и за всичко останало. Но преди да успее да намери подходящите думи, в стаята влезе мъж с лекарска престилка. Беше около шейсетгодишен, с прошарени коси и брада.
— Това е доктор Хансен — представи го Никол.
— Как се чувствате? — попита лекарят.
— Боли ме само когато дишам. Или говоря.
Хансен извади фенерче и прегледа зениците му.
— Имате сериозни наранявания. Мозъчно сътресение втора степен и шест шева на черепа.
Пиърс дори не си спомняше тези рани. Сигурно ги беше получил, когато се удари във външната стена на сградата.
— Сътресението е причината за замаяността, която вероятно чувствате, и за главоболието. Да видим какво още имате. Контузия на белите дробове и на рамото, две счупени ребра и разбит нос. Разкъсванията на носа ви и около окото изискват пластична хирургия, за да се затваря, както трябва, без да остане белег. Мога да повикам някой да го направи довечера в зависимост от подуването. Имате ли личен хирург, с когото да се свържете?
Хенри поклати глава. Познаваше много хора, които непрекъснато поддържаха връзка с личните си хирурзи, но той не беше от тях.
— Намерете някого…
— Хенри, става дума за лицето ти — намеси се Никол. — Мисля, че трябва да намериш възможно най-добрия хирург.
— Смятам, че мога да ви осигуря много добър пластичен хирург — каза Хансен. — Ще се обадя тук-там и ще видя кого ще повикам.
— Благодаря.
Пиърс произнесе думата съвсем ясно. Изглежда, говорните му способности бързо се приспособяваха към измененията в устата и носните кухини.
— Не ставайте. Ще дойда пак — рече Хансен и излезе от стаята.
Хенри погледна Никол.
— Явно ще лежа тук доста време. Не е необходимо да оставаш.
— Нямам нищо против.
Той се усмихна, макар че го заболя. Беше много доволен от отговора й.
— Защо ми се обади посред нощ, Хенри?
Пиърс бе забравил за това и се смути. Преди да заговори, внимателно обмисли думите си.
— Не знам. Дълга история. Почивните дни бяха странни. Исках да ти разкажа какво се случи. И какво мисля.
— Какво?
Болеше го, когато говореше, но трябваше да й каже.
— Не знам точно. Но нещата, които ми се случиха, ми помогнаха да разбера твоята гледна точка. Знам, че вероятно е късно. Но исках да ти кажа, че съм прозрял истината.
Никол поклати глава.
— Това е хубаво, Хенри. Но ти лежиш тук с разцепена глава. Някой те е провесил от балкона на дванайсетия етаж и ченгетата искат да говорят с теб. Изглежда, си преживял огромни неприятности, за да разбереш гледната ми точка. Затова, извини ме, ако не скоча и прегърна новия човек, какъвто твърдиш, че си.
Пиърс знаеше, че навлизат в позната територия. Но нямаше сили да спори с нея.
— Би ли позвънила пак на Луси?
Никол гневно натисна бутона за повторно избиране на номера.
По очите й Хенри позна, че отново се е свързала с телефонния секретар.
Тя затвори телефона и го погледна.
— Какво става с теб, Хенри?
Той се опита да поклати глава, но го заболя.
— Грешен номер.
22
Събуди се от кошмар, че пада със завързани очи и не знае колко ще продължи това. Когато най-после тупна на земята, отвори очи и видя детектив Ренър, който му се усмихваше криво.
— Вие.
— Да, пак съм аз. Как сте, господин Пиърс?
— Добре.
— Стори ми се, че сънувахте кошмар. Мятахте се.
— Може би съм сънувал вас. Защо сте дошли? Какво искате? Не си спомням какво се случи. Имам мозъчно сътресение.
Ренър кимна.