— Помислих, че… — Той не довърши мисълта си. Не знаеше какво точно да мисли, нито как да го изрази с думи.
— Смяташ, че случилото се между нас стана много бързо. И че може също така бързо да се оправи.
Никол се обърна и тръгна към вратата.
— И греша.
Тя го погледна.
— Трябва да минат месеци, Хенри. Може би повече. Много отдавна не сме се чувствали добре заедно.
После отиде да търси лекаря. Пиърс седна на леглото и се опита да си спомни вечерта, когато се возиха на виенското колело и светът изглеждаше съвършен.
25
Навсякъде имаше кръв. По бежовия килим, върху новото легло, по две от стените и по телефона. Пиърс стоеше на прага на спалнята си, гледаше и не си спомняше почти нищо от случилото се, след като Уенц и главорезът му си тръгнаха.
Влезе в стаята, наведе се над телефона и вдигна слушалката.
Нямаше съобщения. Той изключи апарата и го занесе в банята, за да го почисти.
Мивката бе изпръскана със засъхнала кръв. По шкафчето имаше кървави отпечатъци. Пиърс не си спомняше да е ходил там след нападението. Но навсякъде имаше втвърдена, кафява кръв, която му напомни за дюшека в апартамента на Лили Куинлан.
Той поизчисти телефона и го включи. Пак провери за съобщения, но нямаше нищо. Това му се стори странно. Бе отсъствал от дома си почти седемдесет и два часа, но никой не бе оставил съобщение. Може би страницата на Лили Куинлан най-сетне бе снета от уебсайта „Ел Ей Дарлингс“. И в същия миг се сети за нещо друго, набра номера на „Амедео Текнолоджис“ и зачака.
— Моника, аз съм. Смени ли телефонния ми номер?
— Хенри? Какво…
— Смени ли телефонния ми номер?
— Да, нали така ми каза. Трябваше да го включат вчера.
Пиърс й бе казал да смени номера му в понеделник. Но сега се почувства странно разстроен, че го е загубил. Номерът беше връзката му с един друг свят, с Лили и с Луси.
— Хенри? Чуваш ли ме?
— Да. Какъв е новият ми номер?
— Трябва да го потърся. Изписаха ли те от болницата?
— Да. Моля те, намери го.
— Правя го. Щях да ти го кажа вчера, но когато влязох в стаята ти, имаше посетител.
— Разбирам.
— Аха, ето го.
Тя му продиктува номера и Пиърс грабна писалка от нощното шкафче и го записа на дланта си — нямаше тефтер подръка.
— Каза ли им да препращат обажданията от предишния номер?
— Не, защото реших, че всички онези мъже отново ще ти досаждат.
— Точно така. Браво.
— Ще дойдеш ли днес на работа, Хенри? Чарли пита за теб.
Пиърс се замисли. Денят вече беше преполовил. Кондън вероятно искаше да говорят за демонстрацията на „Протей“ пред Морис Годард, насрочена за следващия ден въпреки възраженията на Пиърс.
— Не знам дали ще успея. Лекарят ми каза да си почивам. Ако Чарли иска да говорим, кажи му, че съм вкъщи, и му дай новия ми номер.
— Добре, Хенри.
— Благодаря, Моника. Чао.
Но тя не затвори, а попита:
— Как си, Хенри?
— Чудесно. Но не искам да идвам и да уплаша всички с лицето си. Както вчера уплаших теб.
— Не си ме…
— Уплаши се, но всичко е наред. И благодаря, че попита как съм. Много мило от твоя страна. Сега трябва да затварям. Между другото, знаеш ли кой беше човекът в стаята ми, когато ти влезе?
— Не.
— Детектив Ренър. От полицията в Лос Анжелис. Вероятно ще ти се обади и ще разпитва за мен.
— За какво?
— За онова, което те накарах да направиш. За обаждането, когато се престори, че си Лили Куинлан. И за други такива неща.
Последва кратко мълчание, после гласът на Моника прозвуча различно, нервно.
— Загазила ли съм, Хенри?
— Не, Моника. Той разследва изчезването й. И мен. Не теб. Проследява какво съм направил. Затова, ако ти се обади, кажи му истината и всичко ще е наред.
— Сигурен ли си?
— Да. Не се тревожи за това. Чао.
Пиърс затвори, после набра номера на Луси Лапорт и отново се свърза с телефонния й секретар. Но поздравът беше различен. Гласът беше нейният, но съобщението гласеше, че тя е на почивка и няма да приема клиенти до средата на ноември.
Това беше повече от месец. Стомахът му се сви, като си помисли какво бе намекнал Ренър и какво може да са й направили Уенц и главорезът му. Той остави съобщение.
— Луси, Хенри е. Важно е. Звънни ми. Мога да ти помогна. Имам нов номер. Запиши го. Обади ми се.
Затвори, стана и излезе от спалнята.
В кухнята намери празния кош за пране. Беше го използвал, за да пренесе покупките си от колата, когато срещна Уенц и Изверга. Спомни си, че го беше изпуснал, когато го изблъскаха от асансьора. Сега кошът беше в апартамента. Пиърс отвори хладилника и погледна вътре. Всичко, което бе носил, бе сложено там. Кой го беше направил? Никол? Полицаите? Съседите, които не познаваше?