Пиърс отиде в кухнята, прегледа пликовете, които бе хвърлил на плота, направи си сандвич с фъстъчено масло и бързо излезе от апартамента, като не забрави да си сложи бейзболната шапка и да дръпне козирката над челото си. Изяде сандвича в асансьора. Хлябът беше сух — бе престоял в багажника на колата четири дни.
Асансьорът спря и на шестия етаж се качи жена. Когато започнаха да се спускат, тя крадешком погледна отражението на Хенри в лъскавата хромирана рамка на вратата и извика:
— Божичко! Вие сте онзи, за когото говорят всички!
— Моля?
— Вас провесиха от балкона, нали?
Пиърс я погледна и разбра, че пак ще трябва да търси жилище.
— Не знам за какво говорите.
— Как сте? Какво ви направиха?
— Не знам за какво говорите.
— Не сте ли мъжът, който наскоро дойде да живее на дванайсети етаж?
— Не. Аз съм на осмия. Отседнал съм при приятел, докато оздравея.
— Какво ви се е случило?
— Срастване в носната кухина.
Тя го погледна подозрително. Вратата най-после се отвори. Хенри бързо излезе от асансьора и тръгна към гаража. Обърна се и видя, че жената го гледа.
Пиърс се качи в беемвето и си сложи слънчевите очила.
26
Влезе в кабинета си и видя, че пощенският плик е на бюрото му. Едва се бе добрал до работното си място. На всяка крачка го питаха какво му се е случило. Пиърс отговаряше на всички въпроси с една дума — „злополука“.
Взе плика, погледна адреса на подателя и се усмихна. Коуди Зелър бе написал името Юджин Бригс — деканът на факултета в Станфорд, с когото преди много години се бяха пошегували. Лудория, която бе променила живота им.
Но усмивката му помръкна, когато видя, че пликът е отварян. Вътре имаше още един плик с надпис „За Хенри Пиърс, лично и поверително“, който също бе отворен и съдържаше купчина сгънати листове.
Пиърс излезе от кабинета си и се приближи до бюрото на Моника.
— Кой го отвори?
Тя вдигна глава и го погледна.
— Аз. Защо?
— Защо го отвори?
— Отварям всичките ти писма. Ти не обичаш да го правиш. Отварям всичко, за да ти кажа дали е важно, или не. Ако вече не искаш да го правя, кажи ми. Нямам нищо против. Едно задължение по-малко.
Хенри се успокои. Моника имаше право.
— Не, всичко е наред. Прочете ли материалите?
— Не съвсем. Видях снимката на момичето с телефонния ти номер и реших, че не искам да ги чета. Спомняш ли си какво се споразумяхме в събота?
Той кимна.
— Да. Благодаря.
Обърна се и тръгна към кабинета си.
— Да кажа ли на Чарли, че си тук?
— Не. Ще остана само няколко минути.
Моника се бе вторачила укорително в него, сякаш го обвиняваше в нещо, в някакво престъпление, за което той не знаеше.
Той затвори вратата, отиде до бюрото си и извади от плика разпечатките, изпратени от Коуди Зелър.
Снимката на Лили Куинлан бе правена в Лас Вегас преди три години, когато я бяха арестували за проституция. Не изглеждаше зашеметяваща като на фотографията в уебсайта, а уморена, ядосана и уплашена.
Докладът на Коуди беше кратък. Той бе проследил стъпките й от Тампа до Далас и Вегас и после до Лос Анжелис. Лили беше на двайсет и осем години, а не на двайсет и три, както твърдеше в обявата си. Бяха я арестували два пъти за проституция в Далас и един път във Вегас. След всеки арест бе прекарвала по няколко дни в затвора. Бе пристигнала в Лос Анжелис преди три години и засега не бе привличала вниманието на полицията.
Това беше всичко. Пиърс отново погледна снимката и се почувства потиснат. Тази фотография беше реалността, а другата, в уебсайта — фантазията. Пътят й от Тампа през Далас и Лас Вегас до Лос Анжелис бе завършил в леглото в апартамента във Венис. Убиецът се спотайваше някъде, а ченгетата се бяха нахвърлили върху него.
Той остави разпечатките на бюрото, взе телефона, извади визитната картичка на Джанис Лангуайзър и й се обади. Чака пет минути, докато го свържат.
— Съжалявам, разговарях с друг клиент. Какво става?
— Нищо. На работа съм. Исках да проверя дали си научила нещо ново.
— Не. Мисля, че играем на изчакване. Ренър знае, че има последно предупреждение, и няма да може да се заяжда с теб. Ще чакаме да видим какво ще стане.
Хенри погледна полицейската снимка от ареста на бюрото си. Все едно я бяха правили в моргата. Светлината беше ярка и по лицето на Лили имаше сенки.
— Имаш предвид, ако например се появи труп?
— Не задължително.
— Днес ми се обади Луси Лапорт.
— Така ли? И какво каза?
— Всъщност остави съобщение. Била цялата в синини и не искала да говори с мен.
— Е, поне знаем, че е жива. Може да ни потрябва.
— Защо?
— Ако играта загрубее, може да я използваме като свидетел. За мотивите и действията ти.