Имаше и предложение от пет долара и деветдесет и пет цента за пет дни.
Пиърс извади кредитната си карта „Американ Експрес“, абонира се за пет дни и след няколко минути вече имаше код за достъп и потребителско име. Влезе в сайта и написа „Робин“ в екранчето на търсачката, но програмата не я намери. Със същия резултат приключи и търсенето на Лили. Но Пиърс си спомни как Луси бе описала снимачния сеанс с Лили и постигна успех, като написа „момиче-момиче“.
На екрана се появиха малки снимки — на две или три жени. Нямаше мъже. Те правеха секс в различни пози и на всяка имаше властна жена и покорна робиня. Снимките бяха малки, но Хенри нямаше нито желание, нито време да ги увеличава. Извади лупа, започна да търси Луси и Лили и попадна на десетина снимки. На всяка Лили играеше властната жена, а Луси — покорната. Пиърс уголеми един от фотосите, който изпълни целия екран.
Декорът изобразяваше каменна стена на подземие в замък. Подът бе застлан със слама и на масата горяха свещи. Луси беше гола и окована във вериги на стената. Облечена в черни кожи, Лили стоеше пред нея и държеше свещ. Восъкът капеше върху гърдите на Луси. На лицето на Луси бе изписано изражение, което излъчваше агония и в същото време екстаз, а на Лили — строгост, одобрение и гордост.
— О, извинявай. Мислех, че си си тръгнал.
Хенри се обърна. Беше Моника. Като негова асистентка, тя знаеше комбинацията на ключалката на вратата му, защото можеше да й се наложи да влезе, когато Пиърс работеше в лабораторията. Моника сложи на бюрото му купчина писма.
— Каза ми, че ще останеш…
Тя млъкна, когато видя екрана на компютъра, и отвори широко уста. Хенри натисна копчето и го угаси. Имаше късмет, че лицето му бе насинено и наранено, защото това му помогна да прикрие смущението си.
— Виж, Моника…
— Това тя ли е? Жената, за която ме накара да се представя?
Той кимна.
— Просто исках да…
Не знаеше как да обясни какво прави. Пък и не беше сигурен. Почувства се още по-глупаво с лупата в ръка.
— Доктор Пиърс, харесвам работата си тук, но не съм убедена дали вече искам да работя пряко за теб.
— Не ме наричай така, Моника. И не започвай пак с работата си.
— Би ли ме върнал в общия резерв от служители?
Той взе слънчевите си очила и си ги сложи. Преди няколко дни искаше да се отърве от Моника, но сега се срамуваше да я погледне в очите.
— Прави каквото искаш — каза Хенри, втренчен в тъмния екран на компютъра. — Но мисля, че имаш погрешна представа за мен.
— Благодаря. Ще говоря с Чарли. Ето ти пощата.
После излезе и почти тръшна вратата.
Пиърс продължи да се върти бавно на стола. Скоро обидата от унижението се разсея и той се ядоса. На Моника, защото не проявяваше разбиране. На неприятностите си. И най-вече на себе си.
Натисна копчето, включи екрана и се вторачи във втвърдилия се восък върху заостреното зърно на гърдата на Луси. За двете млади жени това беше работа. Дотогава те не се бяха познавали.
Вгледа се в лицата им, но не забеляза и следа от преструвка. Емоциите, изписани на лицата им, бяха реални и възбуждащи. Замъкът и всичко останало можеше лесно да се фалшифицира, но не и израженията им. Те показваха кой контролира положението и кой е манипулираният, кой е на върха и кой на дъното.
Пиърс дълго гледа снимката, после изключи компютъра.
27
Така и не се прибра вкъщи в сряда вечерта. Въпреки увереността, която показа пред Чарли Кондън, Пиърс имаше чувството, че е изостанал от работата в лабораторията, докато беше в болницата. Освен това не изпитваше особено желание да се върне в апартамента, където навсякъде имаше кръв и го чакаше чистене. Прекара нощта в „Амедео Тек“ — преглеждаше свършената от Лараби и Грумс работа и правеше експерименти върху „Протей“. Успехът от опитите временно го зареди с енергия. Но преди зазоряване умората надделя и Хенри отиде да спи в лазерната лаборатория.
Помещението имаше бетонни стени, дебели трийсет сантиметра, и отвътре бе облицовано с мед, а отвън — с дунапрен, за да се елиминират външните вибрации и радиовълните, които можеха да объркат измерванията. Лабораторните плъхове го наричаха земетръсната стая, защото беше най-безопасното място в сградата и вероятно в цяла Санта Моника. За стените с ремъци бяха прикрепени парчета дунапрен с размерите на легла. Уморените лаборанти често ги смъкваха на пода и спяха на тях, когато лазерната лаборатория не се използваше.