Пиърс спа два часа и се събуди освежен и готов за Морис Годард. В съблекалнята на втория етаж имаше душове и той винаги държеше в шкафчето си чисти дрехи. Изкъпа се и облече джинси и бежова тениска с малки рисунки на риба меч. Знаеше, че Годард, Кондън и останалите ще бъдат издокарани за представянето, но не му пукаше. Учените имаха възможността да избират дрехите си и да отбягват официалните.
Видя в огледалото, че следите от шевовете на лицето му са се зачервили и са по-изпъкнали от предишния ден. През нощта няколко пъти се бе чесал, защото раните пламтяха и го сърбяха. Доктор Хансен го бе предупредил, че ще стане така, и му бе дал крем, с който да ги намаже, за да предотврати сърбежа, но Пиърс го бе забравил в апартамента.
Доближи лице до огледалото и се вгледа в очите си. Дясното не беше чак толкова кръвясало. Лилавите кръвоизливи отдолу пожълтяваха. Хенри приглади косата си с пръсти и се усмихна. Реши, че шевовете придават на лицето му неповторим вид. После се смути от суетността си и остана доволен, че в съблекалнята няма друг, който да стане свидетел на игричките му с огледалото.
Отиде в лабораторията в девет. Лараби и Грумс вече бяха там. Пристигаха и останалите служители. Атмосферата беше наелектризирана. Всички бяха развълнувани заради представянето.
Брандън Лараби, висок и слаб, обичаше да ходи с бяла лабораторна престилка. В това отношение беше единственият в „Амедео“. Може би го правеше за самочувствие — ако изглеждаш като истински учен, ще твориш истинска наука. Но за Пиърс предпочитанията на служителите му нямаха значение, стига да си вършеха работата. И за Лараби в това отношение нямаше съмнение. Имунологът беше няколко години по-голям от Хенри и преди година и половина бе дошъл от фармацевтичната индустрия.
Стърлинг Грумс работеше в „Амедео Текнолоджис“ най-дълго от всички служители. Той беше завеждащ лабораторията още в стария склад до летището, където се роди компанията. Понякога, след изморителна смяна, двамата с Пиърс с носталгия разговаряха за миналото. Нямаше значение, че това беше само преди десетина години. Грумс беше две години по-млад от Хенри и бе постъпил на работа в „Амедео“, след като бе защитил докторска дисертация в Калифорнийския университет в Лос Анжелис. На два пъти бе ухажван от конкуренти, но Пиърс го задържа, като му даде процент от компанията, място в съвета на директорите и дял от патентите.
В девет и двайсет асистентката на Чарли Кондън съобщи, че Морис Годард е пристигнал. Представлението щеше да започне всеки момент. Хенри погледна Грумс и Лараби.
— Той е в сградата. Готови ли сме?
Двамата кимнаха.
— Тогава да го сразим.
Пиърс се качи с асансьора на административния етаж. Кондън, Годард и заместничката му Джъстин Бечи бяха в стаята на директорския съвет. Джъстин Бечи беше адвокат, занимаваше се с връзките с обществеността и ревностно бранеше инвестициите на компанията. Джейкъб Кац и Клайд Върнън стояха встрани и демонстрираха готовност за охрана.
Когато Хенри влезе, известявайки присъствието си със силно „здравейте“, Годард говореше нещо за заявленията за патентите. Това сложи край на разговора и привлече вниманието им към нараненото му лице.
— Господи! — възкликна Бечи. — О, Хенри!
Годард не каза нищо. Само се вторачи в Пиърс и се усмихна замислено.
— Хенри Пиърс — рече Кондън. — Този човек знае как да излиза на сцената.
Пиърс се ръкува с Бечи, Годард и Кац и кимна на Върнън. Клайд също кимна, но сякаш трябваше да положи усилия, за да го направи. Хенри не го разбираше.
— Много ти благодаря, че дойде, Хенри — каза Бечи. — Нямахме представа, че раните ти са толкова сериозни.
— Няма проблем. Пък и положението изглежда по-лошо, отколкото е всъщност. От вчера работя в лабораторията.
— Хубаво — рече Бечи.
— Казаха ми, че си катастрофирал с колата — обади се Годард.
Той беше на петдесет и няколко години, с гъста коса и очи проницателни като на хищна птица. Беше се издокарал в кремав костюм, бяла риза и жълта вратовръзка и бе оставил на масата шапката си. След първото му посещение в „Амедео“ някой подхвърли, че се обличал като писателя Том Улф. Единственото, което му липсваше, беше бастунът.
— Да — отговори Пиърс. — Ударих се.
— Кога? И къде?
— В неделя следобед. В Санта Моника.
Трябваше да смени темата. Чувстваше се неудобно да заобикаля истината и знаеше, че въпросите на Годард не са нито случайни, нито от загриженост. Морис възнамеряваше да инвестира петнайсет милиона долара и разпитът беше част от задължителната процедура. Той искаше да разбере в какво се забърква.