Кондън влезе и затвори вратата. Беше разхлабил възела на вратовръзката си след шампанското.
— В кабинета ми. Говори по телефона с адвоката си.
— Нали Бечи е адвокатката му.
— Тя е юрист. Той има и друг адвокат.
На Хенри му беше трудно да се съсредоточи върху думите на Чарли, защото продължаваше да мисли за разговора с Лангуайзър.
— Искаш ли да чуеш първоначалното му предложение?
Пиърс го погледна и кимна.
— Дава петнайсет милиона в период от четири години и иска дванайсет процента и да стане председател на съвета.
Хенри прогони от съзнанието си образа на Рейър и се съсредоточи върху усмихнатото лице на Кондън. Предложението на Годард беше приемливо.
— Не е зле, Чарли.
— Не е зле ли? Страхотно е!
Кондън явно бе прекалил с шампанското.
— Това е само началото. По-нататък трябва да става все по-хубаво.
— Знам. И така ще бъде. Искам обаче да обсъдим две неща. Първо, председателското място. Имаш ли нещо против?
— Не, стига ти да не възразяваш.
Кондън беше председателят на директорския съвет на „Амедео“. Но всъщност съветът нямаше реална власт, защото Пиърс контролираше компанията. Чарли държеше десет процента, друг инвеститор осем и служителите — десет. Останалото — седемдесет и два процента — принадлежеше на Хенри. Ще рече, ако дадеше на Годард председателското място на съвет с предимно церемониални функции, нямаше да се раздели с нищо съществено.
— Предлагам да му го дадем, за да е доволен — каза Кондън. — А процентите? Ако го убедя да инвестира петнайсет милиона в период от три години, ще му ги дадеш ли?
Пиърс поклати глава.
— Не. Разликата между десет и дванайсет процента може да стане неколкостотин милиона долара. Ще запазя процентите. И Годард ще ни даде минимум дванайсет милиона за три години. Четири милиона годишно е прагът. Отиди да го убедиш.
— Лесно е да се каже. Ще обсъдя с него само председателското място.
— Не, Чарли. Видя ли очите му, когато лампите светнаха? Годард беше напълно завладян от проекта ни. Приключи сделката и го накарай да подпише първия чек. Никакви допълнителни проценти и минимум четири милиона годишно. Трябва да останем начело и да довършим работата.
— Съгласен съм. Но трябва да го направиш ти. По-близък си с него.
— Едва ли.
Кондън излезе и Пиърс отново остана сам с мислите си. Още веднъж си припомни всичко, което му бе казала Лангуайзър. Ренър щеше да претърси двете му жилища и колата. Този път официално и законно. По всяка вероятност щеше да търси дребно доказателство, оставено по време на транспортирането на трупа.
— Господи! — възкликна Хенри.
Реши да анализира положението така, както би анализирал експеримент в лабораторията. От всички страни. Да го раздроби и после да го погледне под микроскоп.
Да не повярва в началото.
Извади тефтера си и записа ключовите елементи в разговора с Лангуайзър.
Обиск: апартаментът
Амалфи
Колата — втори път — веществено доказателство
Кабинетът/Лабораторията?
Заповед за обиск: пръстови отпечатъци
Навсякъде — парфюмът
Вторачи се в листа, но не му хрумнаха нито отговори, нито нови въпроси. Накрая откъсна листа, смачка го и го хвърли към кошчето в ъгъла. Не уцели.
Облегна се и затвори очи. Знаеше, че трябва да се обади на Никол, за да я подготви за неизбежното. Полицаите щяха да претърсят всичко в къщата й, а тя много държеше на личната си неприкосновеност. Посегателството щеше да бъде изключително вредно за нея, а обясненията му — катастрофални за надеждите му за помирение.
— Господи! — повтори той и стана.
Взе смачкания на топка лист, разгъна го и се опита да го приглади на бюрото си.
— Не вярвай на нищо — каза на глас.
Думите, написани на смачканата хартия, го предизвикваха. Те не означаваха нищо. Хенри отново смачка листа, после понечи да го хвърли в кошчето, но изведнъж се сети нещо, пак го разгъна и го погледна. „Колата — втори път — веществено доказателство.“
„Не вярвай на нищо.“ Това означаваше да не вярва, че първия път полицаите са претърсили колата. В душата му пламна искра енергия. Може би бе попаднал на нещо. Ами ако ченгетата не бяха претърсвали колата му? Тогава кой?
Следващият извод беше очевиден. Откъде знаеше, че колата е претърсвана? Истината беше, че не можеше да е сигурен. Знаеше само едно — някой бе влизал в беемвето му, докато бе паркирано в уличката. Раницата му беше преместена. Но дали наистина колата му беше претърсена?
Осъзна, че е направил прибързано заключение. Нямаше доказателства, че полицаите са претърсили колата му. Ясно беше само, че някой е влизал в беемвето. Изводът подкрепяше различни вторични предположения. Полицейският обиск беше само едно от тях. Претърсването от трета страна беше второ, а идеята, че някой е бил в колата му, за да вземе нещо — трето.