Помъчи се да прикрие стъписването си, сякаш не бе забелязала нищо необичайно.
— Не се притеснявайте — каза той. — Всички се стряскат, като ме видят. Преди малко се обадих за складовото помещение, което съм наел. Не мога да си спомня номера.
Жената взе шофьорската му книжка и се вторачи в снимката, после в него. Пиърс свали шапката си, но не и слънчевите очила.
— Аз съм.
— Съжалявам, но трябва да съм сигурна.
Тя завъртя стола си към компютъра. Екранът беше далече и Хенри не можа да прочете какво пише на него. Тя написа името му и започна да сравнява данните на екрана с тези в шофьорската му книжка.
— Триста трийсет и едно — каза младата служителка, върна се до гишето и му подаде книжката. — А помните ли кода?
— Не. Съжалявам.
— Четири-пет-четири плюс последните четири цифри от номера на шофьорската ви книжка.
Пиърс кимна благодарно, после попита:
— Дължа ли ви пари?
— Моля?
— Не си спомням как платих за складовото помещение и се питах дали ще получа сметка.
— Аха.
Тя пак се обърна към компютъра. Информацията за Хенри още беше на екрана. Жената я прегледа и без да се обръща към него, каза:
— Не. Всичко е наред. Предплатили сте за половин година.
— Добре. Чудесно. Благодаря.
Той излезе от офиса, качи се на третия етаж и се озова в безлюден коридор, дълъг колкото футболно игрище, с врати с ролетки от двете страни. Стените бяха сиви, а подът бе застлан с линолеум. Пиърс тръгна по коридора и стигна до една кафява врата с номер триста трийсет и едно. Вдясно на стената имаше четящо устройство за кодирани карти и червена лампа, а в долната част на вратата — катинар. Хенри се сети, че картата, която бе намерил в раницата си, е само за алармената система и няма да отвори вратата.
Извади я от джоба си и я прокара през четящото устройство. Светлината стана зелена и алармената система се изключи.
Пиърс приклекна, огледа катинара и след като дълго обмисля следващия си ход, се изправи и тръгна към асансьора — реши да отиде при колата си и отново да прерови раницата. Ключът за катинара трябваше да е там. Защо ще му подхвърлят картата, но не и ключа? Ако не го намереше, щеше да се върне в офиса на „Складирай при нас“. Жената зад гишето сигурно имаше резервен ключ.
Излезе на паркинга, отключи беемвето, взе връзката и започна да прехвърля ключовете — за апартамента, за гаража, за къщата на Амалфи Драйв, за кабинета, за стаята с компютрите. Имаше ключ и за къщата, в която бе израснал. Макар че отдавна се бе отделил от семейството си, Пиърс го бе запазил, защото ключът беше последната връзка с онова време и място и със сестра му. Смешно — да пази ключове за къщи, където вече не живее.
Позна всички ключове на връзката с изключение на два — от неръждаема стомана, малки и не за ключалки на врати. Единият беше по-голям от другия, с щамповано „Мастърлок“.
Косата му се изправи — той инстинктивно разбра, че единият ключ ще отключи катинара на складовото помещение.
Уенц. Той бе сложил ключовете, докато вървяха по коридора към апартамента му. Или може би после, когато го бе провесил през балкона. Когато Хенри се прибра от болницата, пазачът го заведе до апартамента му. Ключовете бяха на пода. Уенц бе имал достатъчно време да сложи двата ключа на връзката.
Пиърс не проумяваше нищо. Защо? Какво ставаше? Нямаше представа. Къде да търси? Обърна се и тръгна към асансьора.
След три минути пъхна по-големия от двата ключа в катинара на вратата на складово помещение 331, превъртя го и отвори.
Пронизителното скърцане на метал отекна в главата му и в коридора. Разнесе се силен трясък, когато ролетката се вдигна.
Помещението беше тъмно, но от коридора проникваше светлина. В средата имаше голям бял фризер. Чуваше се тихо бръмчене. Капакът бе заключен с малък катинар. Пиърс беше сигурен, че ще го отключи с втория ключ, който някой бе сложил на връзката му.
Не беше необходимо да отваря камерата за дълбоко замразяване, защото знаеше какво има вътре, но въпреки това го направи. Може би защото се надяваше, че ще е празен и че всичко е илюзия. Или по-скоро защото знаеше, че трябва да го види с очите си, за да няма съмнения и връщане назад.
Отключи катинара с по-малкия ключ и вдигна капака. Лъхна го студен въздух и застояла миризма.
Погледна надолу през мъглата, която се издигаше като призрак от фризера, и видя на дъното труп на гола жена. Вратът й бе прекършен и окървавен. Лежеше на лявата си страна. Кръвта бе изтекла в локва, замръзнала на дъното на фризера. По черните й коси и хълбока й имаше скреж. Косата бе паднала над лицето й, но не го закриваше напълно. Хенри я позна, макар че я бе виждал само на снимка.