Лили Куинлан.
— Господи… — промълви той.
Не беше изненадан — просто опасенията му се потвърждаваха. Пиърс пусна капака — той се тресна много по-силно, отколкото очакваше. Това го уплаши, но не достатъчно, за да прогони обзелия го ужас. Той се обърна, бавно се свлече на пода и се хвана за главата.
Затвори очи и чу силно тупане, сякаш някой тичаше към него по коридора. Чак след няколко секунди се сети, че това е пулсирането на кръвта в ушите му. Зави му се свят. Помисли си, че ще припадне. Не, трябваше да се окопити и да остане в съзнание. „Ами ако припадна и ме намерят тук?“
Прогони тези мисли, подпря се на фризера и стана. Опита се да потисне гаденето, допря лице до студената бяла повърхност на камерата за дълбоко замразяване, вдиша дълбоко и съзнанието му се проясни. Отстъпи крачка назад и се вторачи във фризера, заслушан в приглушеното бръмчене. Знаеше, че е време да анализира положението, така, както правеше в лабораторията. Какво вижда? Какво знае? И какво означава това?
Стоеше и гледаше камерата в средата на складовото помещение, което според документите на „Складирай при нас“ бе наел. В нея имаше труп на жена, която не познаваше, но за чиято смърт сигурно щеше да бъде обвинен.
Беше злепоставен. В дъното на инсценировката стоеше Уенц. Но Пиърс не знаеше защо.
Реши да не отвлича вниманието си с този въпрос, защото му трябваше повече информация, и да продължи да анализира. Ако успееше да разнищи конспирацията и да изследва всички аспекти, може би щеше да разбере кой и защо стои в дъното.
Започна с нещата, които го бяха довели до разкриването на заговора срещу него. Кодираната карта и ключовете за катинарите. Те бяха скрити или поне замаскирани. Дали бяха сложени така, че да ги намери? Реши, че отговорът е не. По една щастлива случайност той бе забелязал, че някой е влизал в колата му. План от подобна величина и сложност не би разчитал на случаен късмет.
Стигна до извода, че има известно предимство. Знаеше нещо, което не трябваше да знае — за трупа, за фризера и за складовото помещение. Знаеше къде е заложен капанът, преди той да е щракнал.
Следващият въпрос. Ами ако не бе намерил електронната карта и трупа? Лангуайзър го бе предупредила за евентуален полицейски обиск. Ренър и колегите му сигурно щяха да преобърнат всичко. Щяха да намерят картата и да дойдат в склада. Щяха да проверят връзката с ключовете му, да отключат катинарите и да открият трупа. И това щеше да е краят. Пиърс щеше да трябва да се защитава срещу перфектен заговор.
Изпоти се, когато осъзна, че се е разминал на косъм, макар и само засега. И в същия миг разбра колко всеобхватен и внимателно обмислен е планът. Разчиташе се на полицейско разследване и на ходовете на Ренър.
Както и на реакциите на Пиърс. По лицето му се застича пот. Стана му горещо. Объркването и страхът, които го бяха обзели при мисълта за внимателно измисления план, прераснаха в гняв.
Разбра, че инсценировката е зависела от действията му, от миналото му и от вероятните му ходове въз основа на това минало. Бяха разчитали, че ще реагира по предсказуем начин и ще се обвърже в очаквани схеми.
Отново отвори фризера. Трябваше пак да погледне вътре, за да може шокът от всичко това да го блъсне в лицето като студена вода. Трябваше да направи нещо. Да се държи по непредсказуем начин. Трябваше му план — и ясно съзнание, за да го измисли.
Сложи ръка на устата си. Лили Куинлан изглеждаше толкова дребна. Досущ дете. Опита се да си спомни ръста и теглото, които рекламираше в уебстраницата си, но не можа.
Премести тежестта си на другия крак и ъгълът, под който падаше светлината, се промени. Някакъв блясък в косите й привлече погледа му и той се наведе над трупа.
Посегна да отметне косите от лицето й. Бяха заскрежени. Видя ухото й. Имаше обеца — сребърна чашка с капка кехлибар и сребърно перце отдолу. Той премести ръка така, че светлината да озарява по-добре кехлибара. И тогава я видя. Там бе замръзнала дребна буболечка, попаднала в този смъртоносен капан на природата.
Замисли се за съдбата на буболечката и разбра какво трябва да направи. И той трябваше да скрие Лили. Да я премести. Да не им позволи да я открият. Нито Ренър, нито никой.
От гърдите му се изтръгна въздишка. Мигът беше странен, дори сюрреалистичен. Къде можеше да скрие замразения труп, така че да заличи пряката връзка със себе си? Никъде.
Бързо затвори и заключи фризера, сякаш да не му позволи да изскочи и да почне да го преследва.